автор: poligraf

Въздухът ухае с дъх на вкусна пита,
ожарена под устните на стар комин,
в топлото на бащината ръкавица
засукахме щастливи - дъщеря и син.

Нетрайно, преходно е всичко в този свят.
Намята времето със плащ от ситен прах.
Възкръсват спомените, аз - невръстен брат,
засричал Андерсен сред звънък детски смях.

Богати тук сме ний докато ги има.
Частица жива сме от тях и аз, и ти.
Как се губи нещо скъпо, неделимо?
Остана мама само и сестрице, ти!

Неподвила крак в житейските несгоди
морна си, далеч от тука - недоспала,
сякаш тате от небесните ливади
пее „Я кажи ми, облаче ле бяло!”

Сестринският хляб засища и от малко,
в неволи без пари дробих го неведнъж,
бледи са кахърите, дори и жалки,
със рамото, раздало се на шир и длъж.

С лятото ни знойно дните се прощават,
закичили сребро във нашите коси,
и до днес чета -„Кръвта вода не става!”-
в две топли и красиви сестрински очи!