автор: pc_indi

Лъчезарчо беше най- малкото щъркелче в ятото, което носеше бебетата. Не му се седеше мирно и кротко в гнездото като другите малки щъркелчета, а предпочиташе да лети с големите и да ги придружава. Така му се искаше и на него вече да носи някое бебенце и все умоляваше майка си да поноси някое вързопче малко..Само два- три километра! Но тя беше непреклонна:
-О, не! Това малко кенгурче трябва да го отнесем чак до Австралия! Какво ще правим, ако го изтървеш в океана?! Малък си още. Потърпи! Ще носиш и ти бебета като пораснеш.
Самата тя веднъж едва не изпусна едно морско свинченце, само за да покаже и приложи на баща му номера на орлиците, които изпитват така орлите дали могат да спасят падащо от гнездото орле, което е знак, че ще са добри бащи. Опита се да я подсети, но баща му скръцна с клюн и опитът беше преустановен.
Един ден Лъчезарчо се шляеше безцелно между облачетата, докато родителите му поемаха новата партида и не щеш ли, нещо малко и черничко привлече погледа му на едно облаче.Приличаше на миниатюрна като слънчогледова семка малка рибка, която махаше яростно с тънката ис опашчица и се опитваше да преплува облачето.
-Хей, какво си ти? - попита Лъчезарчо и понеже малкото черно нещо не каза нищо,сам си отговори : -Хей,ама ти си рибешко бебенце сигурно? Ами, да! О, милото...Сигурно са те забравили на това облаче, не са те видяли- толкова си мъничко... Но не се безпокой!Аз щете отнеса до езерото!
И мигом се спусна към клоните на най- близкото дърво. Избра най-мекото идостатъчно голямо листо, откъсна го и се върна при бебето- рибка. Внимателного постави върху листото, после го сгъна като люлка , още по- внимателно прихвана краищата му с клюн и полетя към езерото, край което често минаваше с родителите си. Да, обаче езелото не беше толкова близо, колкото си мислеше Лъчезарчо и се наложи доста да полети с безценния си товар. Когато доближи езерото, така се зарадва и толкова горд се почувства ,че най- сетне и той ще донесе едно бебенце,че неволно отпусна захвата на клюна си и лестото полетя към водата. Ех...А така му се искаше да е по- професионално изпълнен и тържествен този момент... Опита се да се успокои, че все пак малката рибка цопна във водата и ще открие непременно майка си. Покръжи над водата малко, взирайки се да види нещо под повърхността на езерото, но се виждаха само накъдрените лъчи на все по- ниско слизащото слънце и клоните на близката върба. Не след дълго щеше да мръкне и Лъчезарчо макар и неохотно тръгна към вкъщи.
Родителите му вече бяха много разтревожени от отсъствието му. Майка му го послещна облекчено възклицавайки :
О,миличък...къде беше?! Много се притеснихме! И обикаляхме наоколо да те търсим...
Баща му само тихо, въпроситлно и мрачно каза : „Лъчезаре?!“ , а това вещаеше буря ,затова Лъчезарчо побърза на един дъх да се похвали с подвига си, надявайки се да пердотврати бурята: -Оетоменамерихеднамалкабеберибканаеднооблачеитрябвашедаязанесадоезеротозаданеумреиязанекохнопаднавъвводатаноналиеводансепак...
-О,я стига!- прекъсна го баща му-Какви ги приказваш? Каква риба на облаците си намерил,Лъчезаре?
-Малкачернарибкастънкаопашчицакатослънчогледовасемчица...-още хо- нервно и бързо забърбори Лъчезарчо.
И тогава, за негова огромна изненада,баща му се разсмя.
-Ха ха ха! Това не е никаква рибка! Това е жаба!Занесъл си едно жабешко бебе до езерото...
-Жаба?!- не можеше да опвярва Лчезарчо. - От онези, дитж ме учиш да ловя в блатото? Дето тракаме с клюнове и ги плашим, и сме им строшилища?!
-Точно тах!- каза през смях баща му.
-Оооо....- промълви замислено Лъчезарчо.- Повече няма да плаша жабичките... не можеш да плашиш и да си страшилище за някой, когото собственоклюнно си занесъл до езерото... Камо ли да го изядеш!
-Е,хайде сега.... Това е само една игра на вражда, откакто свят светува....- обади се и майка му.- Като между кучето и котката.Котките винаги дразнят кучетата и те ги гонят заплашително. Но не ядат котки. Дори могат да бъдат приятели.
-О, да! Искам да съм приятел на жебчетата! - зарадва се Лъчезарчо.- Може ли да идем някой път на езерото?
-Разбира се.- каза майка му.- Когато твоята малка, черна рибка порасне и стане жабка, ще идем, за да видим дали ще я познаеш...

Ако не беше застудяло и ако не бяха обилните валежи, може би по- рано щяха да се спуснат до езерото. А така, мина повече време и Лъчезарчо съвсем беше изгубил търпение вече.
Когато спряха до езерота, слънчевите лъчи се нагъваха по водната повърхност, изпълнена с обширини пасажи от бели и розови лилии. Толкова беше красиво!
Щом семейството му се спусна край брега, мигом всички жаби, носещи се по листата на водните лилии, с паникьосано квакане наскачаха във водата.
-Уп уп уп!-един подплашен папуняк разпери качулката си и възмутено литна към близките градини.- Хей, каква е тази врява? Кой донесе всички тези жаби тук ?!Уп уп уп...
Само едно малко жабче стоеше храбро на листото и любопитно гледаше Лъчезарчо.
-Хей,това трябва да е моето жабче!-зарадва се Лъчезарчо. Внимателно пристъпи във водата и нежно докосна с клюн жабчето.-Вижте,то не бяга! Позна ме...
Разбира се, бързо след това майка му се подаде толкова ,колкото да дръпне за крака във водата смелото жабче, но Лъчезарчо вече беше щастлив. После се замисли и попита:
-А нас ко ни донесе?
-Излюпили сме се от яйчице...- засмя се майка му и се издигайки се над езерото и поемайки с баща му към дома.
-А яйчицето кой го донесе? -продължи Лъчезарчо
-Може да е било в някое облаче и някой много любопитен го е намерил , взиел го е и го е отнесъл до земята, за не падне и да се счупи... - чу да казва баща му.
-Но коооой?- настояваше Лъчезарчо.Но родителите му се бяха издигнали вече високо, а и минаваше онова бръмчащо нещо, наречено“самолет“ , и въпроса му се разтвори в малките облачета, приличащи на пухкави, бели многоточия.
Долу, жабките отново заемаха местата си във флотилията от листа,покриващи повърхността на езерото.