автор: go4o

ЧАСТ ІІ

Морето не мълчи бездушно.
Морето е самата смърт,
която своя пулс прислушва
в дълбочините на светът.

Там спят (сред адски ледни хали
и сред тайфун, що лес руши)
като кристали засияли
успокоените души.

Александър Геров – „Вик”


1. Бургас

Тъмнина.
Непрогледен мрак.
Луташе се без да вижда и да усеща нищо. Нищо освен чернотата, която направо лепнеше. Не знаеше защо е тук, нито къде отива. Не можеше да си спомни кой е. Спомняше си само очите. Пронизващите очи, които неотдавна го бяха погледнали. Не очи, а бездни. Сега сигурно се намираше в подобна бездънна бездна. Щеше ли да се измъкне някога? Щеше ли...?
Примигване. За миг всичко стана бяло, после угасна и светът се промени.
Намираше се на безлюден плаж. Беше нощ и имаше необичайно много звезди. Луната грееше. Морето беше спокойно.
Не, плажът не беше съвсем безлюден. Имаше две тъмни фигури на самата плажна ивица. Не искаше да отива при тях, но краката му сами тръгнаха натам. Бяха двама цигани – млад и стар. Младият седеше като статуя и не мърдаше. Образът на стария бе някак нереален – от време на време потрепваше, или пък ставаше прозрачен. Лицето му обаче винаги оставаше в сянка.
„Трябва да го намериш”. Чу гласа на стария направо в главата си. Циганинът кимна към фигурата на младия. „Трябва да го намериш. Името му е Мариян. Иди на плажа на Иракли. Там ще ти кажа какво да правиш”.
„Но кой си ти, какво искаш от мен?”
Старецът рязко се наведе напред и откри лицето си. „Сега ти притежаваш Познанието. И аз ще го направлявам чрез теб”.
Той с ужас позна стареца. Беше умиращият циганин при каруцата. Този, който го беше погледнал. Сега отново се взираше в очите-бездни, които все повече нарастваха, обгръщаха го целия, светът се завъртя в една безумна спирала и...
... се събуди, задъхан, сякаш беше бягал в съня си. Около него в купето останалите спяха, навън беше тъмно. Влакът се носеше в нощта, тракайки обичайния си ритъм. Тутуф-тутуф, тутуф-тутуф.
Васил надигна глава и се протегна. Беше се схванал от неудобната поза на спане на седалката на купето. Останалите седалки бяха заети от негови приятели. Бяха на по 17-18 години. Отиваха на море, но не бяха решили точно къде. Като за начало трябваше да стигнат до Бургас.
Васил не за пръв път сънуваше стария циганин след случката при преобърнатата каруца. „Проклел ме е” – мислеше си понякога, но не го приемаше съвсем насериозно. Всяко нещо минава рано или късно. Кошмарният образ на умиращия също все някога щеше да избледнее.
Трябваше да отиде до тоалетната. Стана тихо и излезе в тъмния коридор. Там нямаше никого. Не, всъщност имаше. Прегърбено джудже с огромна торба на рамо се задаваше към него. Разминаха се и Васил видя, че това беше старица, която го погледна и промърмори нещо, при което се видя, че има само два предни зъба в устата си.
След като се върна от тоалетната, Васил имаше намерение още да поспи. Когато влезе в купето цял се вцепени. Старицата-джудже седеше на неговата седалка. Тя се беше навела към съседната, където спеше Ели, едно от момичетата, и изглежда, че смучеше нещо от тялото ѝ. Устата ѝ беше плътно прилепена към корема на момичето. А Ели спеше и не усещаше нищо.
- Хей! – извика Васил. – Какво правиш? Пусни я веднага! Чуваш ли?!
В този момент другите се събудиха.
- Ей, какво си се развикал – прозя се Константин, когото наричаха Коко. - Затова!
Васил светна лампата в купето. Другите примижаха и се размърмориха недоволно. А старицата беше изчезнала.
- Няма ли да загасиш – обади се недоволно Ели.
- Ели, а ти как си?
- Като изключим, че лампата ми блести в очите, съм добре. И... мамка му, ще се издрайфам!
Тя скочи и хукна към тоалетната.
- Изведнъж ми прималя – каза им тя, връщайки се. Държеше се за корема - Не знам какво ми стана.
След малко пак загасиха лампата. Повечето легнаха да спят. Данчо и Силвия отидоха да пушат в коридора.
Васил се чудеше какво става с него, халюцинира ли, що ли? Но по-късно ще мисли за това. Сега отново ще спи...
Старицата седеше до него и му се хилеше с беззъбата си уста. Приличаше на вампир с двата си единствени предни зъба. Васил се стресна и подскочи. В следващия миг жената-джудже беше станала и преметнала огромната торба на рамо. Излезе бързо от купето. Мина покрай Силвия и Данчо, но те не я забелязаха.
Васил не можа да мигне след това. И както се случва обикновено във влаковете заспа точно преди...
- Бургас!
Разтърсваха го.
- Хайде, стигнахме!
Като насън стана, взе си багажа и се намери с другите навън. На гарата беше пълно с пристигащи и хора, предлагащи квартири. Беше шест сутринта. - Хайде да ходим да пием кафе – предложи някой.
Замъкнаха си багажа и излязоха от гарата. Вдясно имаше малък парк. Те си взеха кафета и седнаха там.
- Сега какво ще правим? – попита Силвия. – Ще останем ли малко в града? Аз никога не съм била в Бургас.
- Няма смисъл – отвърна ѝ Коко. – Тъпо е. Мръсен плаж, много народ. По-добре да тръгнем на север.
- Прав е – обади Данчо – тука няма какво да правим.
В този момент към тях се приближи момче на 14-15 години.
- Здравейте. Случайно да си търсите транспорт?
- Безплатен предлагаш ли? – попита иронично Коко.
- А и ние още не знаем къде ще ходим - обясни Ели.
- Ами аз съм от един училищен лагер и отиваме в един къмпинг между Равда и Несебър. Там не е много скъпо. А в автобуса, който ще ни превозва дотам има още седем места. Ако искате – елате. Автобусът е платен предварително.
Другите се спогледаха. След около две минути препирни решиха да отидат.


2. „Олимпийски надежди”

В автобуса се разговориха и се запознаха с повечето от учениците. Прекарваха си весело. Само на Коко като че ли му беше малко тъпо. Той бе най-голям от групата. Него Васил най-малко го познаваше. Другите му бяха приятели, с които отдавна се беше уговорил да отидат на море, докато Коко дойде с тях инцидентно. По центъра на София го виждаха често, понякога пиеха заедно, той бе един от многото познати в големия град. Никакъв град не е, ами си е село, мислеше си Васил. Всички се познават ако не пряко, то чрез други хора.
Пътуването мина бързо. След като прекоси градчето Равда, автобусът кара 3-4 километра по пътя за Несебър, после отби по едно тясно отклонение. Натам се намираше къмпингът, носещ гордото наименование „Олимпийски надежди”.
Учениците наскачаха от спрелия автобус, оглеждаха се, бъбреха неспирно. Шофьорът отвори багажното и настана голямо блъскане и ръгане за багажа.
- Каква голяма раница – чудеха се няколко момичета на самара на Коко, докато той го нарамваше.
- А това спален чувал ли е? – оглеждаха с интерес закачения отзад чувал и шалтето.
- Сигурно много пътуваш.
- Къде си ходил?
- Бил ли си на много места?
Засипваха го с въпроси.
- Абе, оставете ме малко на мира!
После, когато всички си взеха багажите и тръгнаха между бунгалата да намерят рецепцията Коко остана наобиколен от множество момичета и момиченца.
„Я пък тоя!” – мислеше Васил – „Всички момичета забърса”.
Той ускори крачка и се изравни с Коко и момичетата. Запозна се с някои от тях, почнаха да си говорят.
- Колко време мислите да останете тук, ти и твоите хора – попита едно от момичетата Коко.
- За тях не знам, но аз най-късно вдругиден тръгвам към Варна. Там ще има хардкор-пънк фестивал, ще има много познати. А може и през Иракли да мина.
Иракли? Откъде му беше познато това име? Васил се замисли.
- Хей, Васко, какво се замисли? Да не сънуваш посред бял ден? - подкачиха го момичетата и се закискаха.
Сън! Точно така, това име го имаше в съня му!
- Къде се намира Иракли? – попита Васил.
- Десетина километра преди Обзор.
Васил не беше много на ти с разположенията на градовете, но си замълча. Вместо това попита:
- Хубаво ли е там?
- Да, на мен лично ми допада. Най-малкото плажът е неохраняем и можеш да си опънеш палатка направо на пясъка. А след плажа веднага започва гората, където можеш да си седиш на сянка. Хубаво местенце, малко диво.
- Има ли животни?
- О, има... – и Коко започна да разказва история за някакво момиче, подгонено от диво прасе и прекарало часове на едно дърво, докато животното я дебнело отдолу.
Васил беше заинтригуван. Но не му се ходеше там. Тук му харесваше. Бунгалата не бяха лоши, имаше си голяма компания, много момичета. Какво още му трябваше? Само този глупав сън...

* * *

След като всички се регистрираха и се настаниха по бунгалата най-после отидоха на плаж. Имаше много хора, морето беше спокойно, времето беше хубаво. Прекараха половината ден там.
В късния следобед се събраха пред едно от бунгалата.
- Хайде да играем карти – някой извади тесте.
- Да, хайде на белота!
- Белот ли – обади се презрително едно момче с очила на петнайсетина
години – Ще ви разбия на покер!
За белота се събраха доста хора и трябваше да вземат още едно тесте. А очилатото момче вече раздаваше картите за покера.
Васил наблюдаваше играта на покер. Не се стигаше до големи суми. Двадесет стотинки им беше влизането. Но очилатото момче винаги печелеше, хем беше един от най-малките играчи. При една ситуация се стигна до голямо наддаване между въпросното момче и едно русо хлапе. Русият здравата се беше изнервил, но противникът му беше с непроницаемо изражение на лицето. Васил не му виждаше картите и много се чудеше дали момчето не блъфира. Взря се внимателно в лицето му, което не трепваше. „Трябва сигурно да му прочета мислите”, каза си и несъзнателно съсредоточи ума си върху очилатото момче. Изведнъж съвсем ясно в главата му прозвуча глас: „Тоя тъпак ще се откаже”. Васил се стресна и подскочи. Попита седящия до него:
- Каза ли нещо?
- А? – другият се беше улисал в играта.
Не, това не беше глас. То прозвуча направо в мозъка му. Това беше мисъл. Реши да пробва пак. Напрегна ума си и... разбра, че очилатото момче блъфираше. „Мамка му, аз чета мисли! Мамка му!”
Русото момче се отказа. В следващата игра се включи и Васил. Той прочиташе в умовете на противниците си какви карти имат и с лекота печелеше. Очилаткото се видя в чудо. Беше намерил достоен противник. А Васил трупаше ли трупаше стотинки, след това и левове. Но не само с четенето на мисли се изчерпаха способностите му. Откри, че при по-силен натиск върху ума на някой, би могъл да го принуди да играе еди как си. Спря да използва този метод, защото така наистина беше прекалено лесно.
- Мамка му! – очилаткото хвърли бесен картите си. Имаше пет карти от една и съща боя, но Васил се беше отказал – Ти направо ми четеш мислите! Никога не бях губил толкова много!
Другите отдавна се бяха отказали, но „никога негубилият” държеше да продължи. На Васил обаче взе да му писва. А другите бяха свършили белота и го викаха, за да отидат до Несебър.
- Хайде, стига толкова – той остави картите и стана.
- Хей, къде тръгна! – писна хлапето – Ще играем още, докато не си възвърна всичко. Чуваш ли, копеле мръсно, върни се – момчето вече крещеше подир Васил. Започна да го псува. Тогава Васил се обърна бавно и така го зашлеви, че хлапето падна на земята и започна да реве.
- Ще кажа на учителката и ще видиш ти! Ще видиш!!
Васил го гледаше. Отново се съсредоточи и влезе в ума на момчето. Използва натиск: „Успокой се, успокой се. Вече не си ядосан. Спи ти се. Спи ти се. Заспиваш”.
Другите гледаха втрещени как момчето, както плачеше и викаше, изведнъж притихна и затвори очи.
- Ама той заспа...
- Тия игри преуморяват – каза Васил. – Ще тръгваме ли към града. Днес аз ще черпя.
Естествено, около него се събра голяма групичка ентусиасти.

* * *

Първо отидоха до Равда. Там си купиха алкохол. Но в самото градче нямаше много какво да видят, затова поеха по обратния път, който водеше към Несебър. Докато ходеха, изпиха повечето алкохол, Васил се напи с мастика и като стигнаха Несебър виждаше замъглено силуети на хора и светлини. Обикаляха из града, но той изгуби престава за времето. Беше се лепнал за една от ученичките – Мария – и се забиваше с нея.
На връщане към къмпинга я беше прегърнал. Всичко му се въртеше пред очите. Вече бе доста късно и тъмно. Вървяха покрай шосето и на Васил му се струваше, че вижда сенки и същества по тъмните ъгълчета, чувстваше непознато и нечовешко присъствие. Но вероятно беше от мастиката.

* * *

Сънят го споходи и тази нощ – ужасният старец на плажа. „Утре тръгни към Иракли. Утре сутрин”. Старецът го погледна с немигащите пронизващи очи. „Иначе ще ти се случи нещо лошо. Познанието ще се обърне срещу теб”. Познание ли? Какво Познание? А, вече можеше да чете мисли, вярно. И да манипулира умовете на хората. Полезно знание...
Събуди се. Главата го болеше ужасно. Мария спеше до него. Снощи, след като се прибраха бяха правили секс. Тя не искаше, беше ѝ за пръв път, но той я накара.
Коко приготвяше нещата си.
- Къде ще ходиш? – попита го Васил.
- Тръгвам за Варна.
- Аз пък мисля да полежа тук още няколко часа... Ох!
Изведнъж болката в главата му се усили. Не беше нормално дори за махмурлук. Болката беше нетърпима, а продължаваше да се усилва. „Иракли!” -стори му се, че чува с помътнeното си съзнание.
- Лошо ли ти е?
Васил вече се държеше за главата с две ръце. Не беше и сънувал такава болка. „Добре, отивам. Отивам!” – помисли си.
- Искаш ли да ме заведеш до Иракли? – попита пресипнало. Болката изведнъж намаля до обикновена махмурлучена.
- Ходи ти се до Иракли? Защо не? Там може да видя някакви познати. Хайде да тръгваме тогава.
Васил стана, облече се и нахвърли в една раница малко дрехи.
- Спален чувал нямаш ли?
- Не.
- Нищо, все ще ти намерим място за спане.
Васил целуна спящата Мария и излязоха от бунгалото.
- Трябва да кажа на другите, че заминавам.
Беше още рано сутринта и навън нямаше хора.
- Всъщност... Какво ще ги будя. Ще им напиша бележка.
Той написа: „Отивам с Коко. Ще се върна след два-три дни”. Остави я на масичката в бунгалото си.
Лагерът траеше две седмици. Можеше да си позволи да изгуби три дена на друго място без да види Мария. А той и приятелите му имаха мобилни телефони, така че нямаше да има трудности в комуникацията с тях.
Докато с Коко излизаха на шосето, Васил попита с какво ще пътуват.
- Е как с какво? На стоп, разбира се – отвърна Коко с такъв тон, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Но Васил малко се притесняваше. Той никога не беше пътувал по този начин.
- Дали някой ще спре изобщо – чудеше се на глас.
- Много ясно. Аз от години се придвижвам на стоп. Ако знаеш какви преживелици съм имал и какви хора са ме качвали...
Повървяха нагоре по пътя и спряха на едно сенчесто място. По това време трафикът беше малко и Васил не беше много оптимистично настроен.
- Е, започва се.
Коко вдигна палец към първата приближаваща се кола. Тя спря. Беше „Жигула” със софийска регистрация.
- Това е най-бързият ми стоп досега! – засмя се Коко. – Сигурно е така, защото и ти си с мен и те е споходил късметът на начинаещия.
Шофьорът беше млад циганин, който Васил позна от съня си във влака.
- Ние сме към Иракли – каза му Коко. – Вие накъде пътувате?
- Каква изненада! – усмихна се циганинът. – Аз също отивам там!
Качиха се. Колата потегли и Васил изведнъж се запита: „Какво правя аз
тук, в тази кола? Къде отивам? В какво се забърквам?” И сякаш чу противен, старчески смях в главата си.

3. Иракли

„Трябва да е единият от двамата”, помисли си Мариян, „Само че кой?”
Миналата нощ, която прекара при познати в Бургас, му се присъни старият циганин. Той му каза да тръгне сутринта към Иракли и че по пътя след отклонението за Равда ще срещне момчето, което притежава Познанието. Колата беше откраднал още в София и с нея се бе придвижил до Черноморието. И сега се бе озовал на пътя на стопаджиите...
Наистина, от младежите се усещаше някаква непозната мощ. Мариян подозираше, че тя идва от по-младия, въпреки че в момента изглеждаше омаломощен физически и явно махмурлия. В началото той гледаше с разширени очи Мариян, сякаш го познаваше отнякъде, а сега седеше на задната седалка и дремеше. Коко започна да разпитва Мариян откъде е, с какво се занимава, обичайните неща, с които се започва разговор с непознат.
Сравнително бързо стигнаха отклонението към Иракли. Колата зави по тесния път от чиито две страни имаше дървета и къпинови храсти. В далечината се виждаха ниски хълмове. След около три километра навлязоха в почивния комплекс. Отдясно имаше къмпинг с бунгала, отляво – заграденото място обозначаваше детски лагер. Право напред беше плажът. Мариян паркира до оградата на лагерния комплекс, където имаше още няколко коли. Тримата слязоха и поеха към плажа. Тръгнаха надясно покрай оградата на къмпинга. По нататък имаше чадъри. След тях една табела съобщаваше „Неохраняема зона”. Преминаха покрай нея. Сега след плажната ивица започваха ниски хълмове, покрити с гъсто сплетени дървета и храсти. Тук-там в гората се виждаха ниши и проходчета, където се бяха настанили хора. Както сред дърветата, така и на пясъка имаше много палатки. Те се губеха в нестройна редица в далечината, където се виждаше скалист нос. Въпреки това нямаше толкова много хора, колкото в „Олимпийски надежди”, нито толкова боклуци. И морската вода беше сравнително чиста.
- Ей, ето ги моите хора – Коко спря до една палатка и с облекчение стовари в пясъка тежкия самар.
- Приятно изкарване, момчета – каза им Мариян и продължи напред. –Може и пак да се видим.
Васил го гледаше как се отдалечава. Да, безспорно, това беше циганинът
от съня му. Той сам го беше намерил. А сега се намираше и на Иракли. Какво друго ще желае многоуважаваният старец, пребиваващ в сънищата му?
- Чао! Мерси, че ни докара! – извика Коко след Мариян. После викна към палатката:
- Хайде, хора, стига сте спали!
Към края на плажа палатките ставаха все по-нарядко. Пясъчната ивица започваше да се стеснява за сметка на камъните, хълмовете се бяха превърнали в отвесни скали. Мариян вървеше напред с два сака провесени на рамената му. Премина и последната палатка. Когато тя остана в далечината, Мариян си стъкми малък навес и легна в сянката му. Трябваше да си почине, беше недоспал. Затвори очи и веднага се унесе. До него сака, в който държеше ковчежето едва забележимо помръдна. И сякаш от него се разнесе тихичък стон...


* * *

На Васил Иракли му харесваше. По-малко хора, по-чиста вода... и някакво особено чувство, че мястото е ... диво.
След като се изкъпа в морето махмурлукът му мина и се ободри. Приятелите на Коко бяха като самия Коко – всеки от тях беше много пътувал и много преживял. Шумни веселяци, които обичаха екстремните преживявания. Васил се чудеше дали да не остане по-дълго време с тях. Осъзнаваше, че му трябва някакво разнообразие. Нещо, което преди не беше усещал като липсващо. А приятелите на Коко толкова заразяващо говореха за местата, които бяха посетили...
Преди обед по джиесема му звънна Ели. Тя беше много учудена, че Васил е предприел такова „необмислено” пътуване. Той ѝ каза, че е добре и че утре или вдругиден ще се прибере в „Олимпийски надежди”.
„Хубав е животът”, мислеше си, докато лежеше и се печеше, „Кеф ти на едното място с едните хора, кеф ти на другото място...” Съвсем беше забравил новите си умения и притесненията за циганина.
Следобеда лентяйстваха – пиха бири в единствения в околността магазин-кръчма, който се намираше в началото на плажа, до къмпинга; къпаха се в морето.
Привечер събраха дърва и запалиха огън пред палатката. Към компанията се присъедини и Мариян, който за всеобща радост донесе сурово месо за печене. Скоро нощта се огласи от тарамбуки, блок-флейти, диджеридута. Замириса на джойнт. Васил за пръв път пафкаше и тревата го унесе. Заслуша се в свиренето и мелодията го завладя напълно. Само че...
Само че му се струваше, че дочува и гласове. Отначало тихо, после по-силно – гласове, шепнещи в главата му. Дали това беше ефект от марихуаната? После изведнъж започва да вижда образи. Освен хората, около огъня се бяха появили някакви тъмни сенки без лица. По пясъка видя да пъплят огромни буболечки, които ровеха дупки и се заравяха в тях. „Как може да не им обръщате внимание” – му идеше да изкрещи на другите. Не, това е халюцинация от тревата. Повече никакво пушене. По добре да си легне...
- Виждаш ги, нали?
До него се беше приближил Мариян.
- Не е вследствие на тревата или алкохола. Ти виждаш Нещата благодарение на Познанието, която имаш.
- Аз... те видях – каза несигурно Васил. – В съня ми. Със стареца.
- Да. Това е прадядо ми. Той ти е предал Познанието си. И ти сега ще трябва да ми помогнеш, както той помагаше на мен.
- Какво трябва да направя?
- Ела с мен.
Незабелязани от другите двамата напуснаха огъня и потънаха в нощта.
Васил се движеше като в сън, вече не знаеше кое е реално е кое – не. Навсякъде по плажа се виждаха запалени огньове пред палатките, чуваха се викове и смях. Тъмната гора цяла бе настръхнала от шумове. Някакви животни се прокрадваха между дърветата. Васил си спомни, че Коко му бе разправял за диви прасета.
Изведнъж нещо малко и бързо изскочи измежду дърветата и с няколко големи скока по пясъка цопна в морето. Приличаше на огромен скакалец, а очите му блеснаха в мрака, преди да изчезне под повърхността. В този миг силен вой се разнесе от близките храсталаци и Васил подскочи. Мариян изглежда не чу нищо.
Продължиха към все по оредяващите палатки. Плажът се стесни, гората премина в скали. Стигнаха до мястото, където Мариян бе оставил багажа си. Бяха само двамата, нямаше никаква светлина и Васил изведнъж се уплаши. Но нямаше връщане назад.
Той се обърна към морето и гледката спря дъха му. Водата светеше. Докъдето погледа му стигаше морето излъчваше зелена светлина. В него плуваха големи разноцветни риби, някои от които имаха повече от една глава. Изведнъж дълго и дебело пипало, покрито с кафяви образувания, подобни на циреи, изскочи изпод повърхността и се уви около една от рибите. После я притегли надолу, под водата, а уловената жертва нададе крясък, който смрази кръвта на Васил от ужас. Приличаше на женски писък.
Чу някакъв плясък. Обърна се и видя от една скала да скачат във водата някакви хуманоидни същества, чиито меса се разкапваха и висяха от костите им. Някои от тях не уцелваха водата и се размазваха на камъните.
- Време е – Мариян го извади от унеса. – Ела до водата.
Приближиха се до разделителната ивица между водата и пясъка.
- Сега аз ще ти диктувам, а ти ще изписваш символите в пясъка.
- Но морето ще ги отмие – хрумна на Васил безумно логичната мисъл в тази нелогична нощ.
- Ти не се безпокой за това.
Васил клекна в пясъка, а Мариян зашепна някакви слова. Отначало за малко да извика, че нищо не разбира, защото това, което диктуваше Мариян беше на някакъв непознат език. Но ето че ръката му сама започна да изписва символи в мокрия пясък. Докато се усети беше издълбал два реда знаци, от които никой не му беше понятен.
Мариян бе спрял да говори. Той отвори някаква торба, от която изсипа купчина кости до изписаното от Васил. Най-отгоре им постави гол човешки череп. До костите сложи снимка на жена си, към която беше залепил кичур от косата ѝ, парченце кожа и една четирилистна детелинка, която Ана винаги носеше. После извади едно малко шишенце, пълно с кръв и поля снимката, костите и издълбаните знаци, които морето почти беше изличило. След това извади нож, сряза ръката си и изтиска кръв върху написаното.
- Сега трябва и от твоята кръв.
Васил безмълвно му подаде ръката си. Мариян сряза напречно дланта му
и я задържа над символите. Кръвта потъна в мокрия пясък.
- Сега се съсредоточи. Прочети написаното!
Васил се изправи и стискайки дланта си започна да чете знаците. Той не знаеше какво произнася, нито как го произнася, а и гласът който говореше не беше неговият. Непознатите слова сякаш се разнесоха навсякъде. Докато Васил четеше, почти изтритите знаци заблестяха с червена светлина и сякаш невидима ръка ги изписа по-дебело и плътно. Морето стана бурно, появиха се огромни вълни. На повърхността излязоха множество същества – огромни стада риби, медузи, октоподи, показаха се глави на големи животни, подобни на морските змейове от приказките. Те всички се обърнаха към брега, където седяха Васил и Мариян. После вълните поутихнаха, а съществата се скриха под повърхността. Настъпи затишие.
Изведнъж цялото море изригна нагоре, към облачното небе. Получи се огромна водна зелена завеса, небе и море се сляха в едно.
После, за секунди водната маса се слегна надолу, морето се върна в границите си и от зелено почерня като въглен. Образува се една единствена огромна вълна, която се издигна над брега и се разби право във Васил.

* * *

Намираше се във водата. Тя бе навсякъде около него, покриваше го целия, но той можеше да диша. Беше изгубил чувство за пространство – не можеше да разбере кое е горе и кое – долу; всичко се сливаше в една синьо-зелена водна пустота.
Покрай него се мярнаха някакви образи – момиченце и жена, които водата бързо отми. След миг дочу писъка на момиченцето и стонове и плач на жената. После водата изчезна, той се озова в някаква пустиня. Около него под звуците на барабани и тарамбуки танцуваха туземци. Те обикаляха в кръг, в центъра на който лежеше мъртво момиче. Появи се един туземец с пъстра наметка, хванал за ръката уплашена девойка. Другите му се поклониха почтително – това беше жрецът.
Изведнъж пустинята и туземците изчезнаха. Появи се огромна каменна пирамида. Жрецът, все още с момичето за ръка, се изкачваше по нея. Внезапно той се обърна и каза: „Сега ти си Жрецът. Ти ще водиш момичето. Ще завършиш Ритуала. Познанието вече няма да ти помогне.” Жрецът продължи нагоре. Върхът беше обвит в пушек. От него се чуваше детски смях и ехтеше джазова мелодия от тромпет.
После той усети, че пада, пада от пирамидата, разкъсва пустинята, върти се във водата и...
... отвори очи. Мариян седеше до него и го разтърсваше. Погледна пред себе си. Морето беше отнесло костите и снимката и беше заличило знаците.
- Как си? – попита Мариян – сънува ли нещо?
Васил му разказа виденията си.
- А жената? Жрецът не ти ли каза коя е жената? Както и мястото, където трябва да я доведеш?
- Не.
- Мамка му! Сега какво ще правим?!
- Хей, хей!
Васил се обърна по посока на вика. Върху една скала лежеше едно от съществата с разкапващи се меса. От кръста надолу се беше разпльокал в кафява локва, а половината му глава бе сплескана върху скалата.
- Идете на Камен бряг! Там е много хубаво! А утре вечерта ще е направо велико! – извика съществото и в следващия миг една вълна го покри и отнесе.
- Камен бряг... – повтори Васил.
- Какво? Каза ли нещо?
- Току-що ми казаха, че на Камен бряг е хубаво. И че ще е още по-хубаво утре вечерта.
- Значи това е мястото! И трябва да стигнем там утре вечерта. А жената?
Васил сви рамене.
- Нищо, ще разберем. До утре трябва да разберем.
- Искам да спя.
Васил изведнъж се почувства толкова изморен физически и психически, че не можеше да мръдне. Мариян извади одеала и двамата легнаха на пясъка. Васил веднага заспа. Този път не сънува.

* * *

Сутринта, като се събуди, Мариян го нямаше. Побърза да отиде при Коко и останалите. Престана да си задава въпроси за снощи – изглежда е бил яко друсан. И на тоя циганин не му беше чиста работата. Трябваше да се върне при своите си приятели.
Коко и другите се бяха чудили къде е изчезнал Васил през нощта и сега почнаха да го разпитват. Той им каза, че е бил много пиян и напушен и е заспал насред гората.
- Ние мислим да тръгнем към Варна, да хванем хардкор-пънк концерта. Ти ще дойдеш ли?
- Всъщност мислех да се връщам на „Олимпийски надежди”. Сега тръгвам.
- Толкова бързо? Добре, чао и приятно изкарване.
- Чао и на вас.
Запъти се с бързи крачки към изхода от плажа. Първо реши да се отбие в магазина да си купи кафе и нещо за ядене. Мариян беше там.
- Накъде с тази раница? Да не мислиш да си ходиш?
- Да.
- Опасявам се, че няма да можеш. Нямаш избор. Ти вече си обвързан с Ритуала и не можеш да се върнеш назад.
- Спри ме ако можеш!
Васил изскочи от магазина и хукна по пътя. Тича около един километър и се умори. После пак забърза крачка. Искаше да се махне час по-скоро от това място.
Премина разклонението и се озова на шосето. Пресече от другата страна, където щеше да стопира. Вдигна палец и зачака.

* * *

Висеше сигурно от два часа, а никой не му спираше. Имаше чувството, че шофьорите му се смеят, някои го псуваха, а един дори извика „Сбъркал си пътя”, което го стресира.
Мина някакъв прашен „Москвич”, натъпкан с цигани. Той спря. Оттам излязоха млада циганка и двама едри мъже.
- Ти какво правиш тука, бе?! – извика му жената – Накъде мислиш, че си тръгнал? И спираш колите?
Двамата цигани приближаваха заплашително. Васил се опита да влезе в умовете им, но откри, че не може. „Познанието няма да ти помогне”. Опита да бяга, а от колата излязоха и останалите цигани и му препречиха пътя.
- Оставете го!
Всички се обърнаха. Мариян седеше от другата страна на пътя.
- Здрасти, Марияне – поздрави го жената, после размениха няколко думи
на техния си цигански език. Пуснаха Васил да отиде при Мариян. После циганите се качиха в колата си и отпрашиха.
Изведнъж един младеж с мотопед спря пред Мариян и Васил.
- Добър ден! Търся Васил Миланов.
- Да?
- Куриерска пратка за вас.
Младежът подаде един тънък плик на Васил.
- Подпишете ето тук. Благодаря. Довиждане.
Мотопедът обърна и потегли в посоката, от която беше дошъл.
Васил разгледа плика. Нямаше подател. Отвори го. Вътре имаше само един лист с изписано женско име и адреса ѝ във Варна.
- Няма измъкване, жрецо – присмехулно му подвикна Мариян – Добре, че Варна ни е на път.