автор: kokolinna

Селцето беше разгърнало красотата си в пълния възможен блясък. А лятното слънце засилваше зеленото- в дърветата, по поляните и хорските дворове. И също толкова злато ръсеше и жареше в почти готовите за жътва полета. Придаваше на всичко по-ярки цветове и може би заради това настроението сред хората бе далеч по- усмихнато и ведро в този сезон. И работата спореше повече.
За Сребра това лято в китното селце Черенча, най-вероятно щеше да бъде последно. А тя много харесваше това място. Като по-малка, всеки ден след училище се връщаше на село. Въздухът тук ѝ харесваше- природата, цветята, ароматът на билките. Падаше си и дива- не винаги чуваше какво ѝ се казва, за което си понасяше последствията и отговорностите, но и белите в които се забъркваше, бяха омесени с много акъл и хитрости. Често майка ѝ Мария и баща ѝ Петър изпадаха в ситуации да ги избива повечко на смях, отколкото да ѝ се скарат. Едничко дете им беше Сребра и трудно щяха да се отделят от нея... или по-точно тя от тях?... Ала страх едничък имаше Сребра, страх голям. Не можеше да си го обясни, но беше там, вътре в нея. Краката ѝ трябваше да са здраво на земята, особено във водата, най-вече там. Имаше ли дъно, имаше и спокойствие.
Скоро бе завършила гимназия. Красива абитуриентка беше- бежово-русите ѝ букли диво падаха до кръста ѝ и закачливо се оплитаха по между си, а сините ѝ очи засилваха морския цвят на роклята. Но по-важното за нея бе, сега да я приемат. Много искаше да учи фармация. Шумен беше големият град до нейното селце и именно там завърши гимназия, но Варна беше целта на бъдещият ѝ студентски живот. Желанието ѝ за напред да помага на хората беше много силно, поради което се двоумеше дали да не запише медицина, но първата мисъл все пак надделя. А и за това роля може би оказаха природата и летата, прекарани на село. Ароматът на Еньовден по заросило едва събудило се слънце, ѝ бе любим. Трудно щеше да се откъсне от всичко това.
Беше топъл юлски слънчев ден- поредният в очакване на резултатите. Сребра беше стегнала една малка раничка- вода, два-три сандвича, нищо особено.
- Къде отиваш?- попита я майка ѝ.
- Отворили са пещерата- там ще ида!
- Коя пещера?
- „Бисерна“- много красива била. И е много близо до нас.
- Е, сама ли ще ходиш?
- С приятели ще се чакаме направо там! С Тони и Вяра.
- А ти как ще стигнеш до там?
- Защо? Ей го къде е!
- Е чак толкоз близо не е!- леко възмутено отговори майка ѝ.
- Искам малко да ми изпуши главата, поне за момент да забравя как си представям „стената на плача“ и дали моето име е изписано на нея.
- За теб ще бъде „стената на радостта“!- окуражи я майка ѝ. Постара се много, заслужаваш го, сигурна съм в теб!- и я прегърна- Хайде, тръгвай, да не те чакат!... Сребчо, почакай!- майка ѝ отиде до нея- Отиваш в пещера, но там се предполага, че има и вода и е относително затворено пространство. Ще се справиш ли?
- Трябва да се справя, а и както казах- няма да съм сама!
- Хайде, добре, тръгвай... И аз малко ще си почина от тебе!- пошегува се тя като отметна къдриците ѝ назад.
- Чао, мамо!- подвикна Сребра и затвори вратата.
Не беше тъй близо пещерата. Но където успя, Сребра се възползва от междуградския транспорт, останалото... пеш. Антон и Вяра я чакаха пред входа. Съученици бяха, от съседни класове. Някак си обаче от рано се „надушиха“ и бързо се спогодиха. А бяха заедно вече седем години...
- Здрасти, Бри!
- Здрасти, Тони, Верче!
- Как си, тръпнеш ли?- попита Тони.
- Що, ти пък си много спокоен ли?- каза Верчето- Страницата на Техническия във Варна е на челно място в телефона ти. И я проверяваш на всеки час!
- Стига, де! Чак пък толкоз!- двете се засмяха, а Сребра го побутна- Ще влизаме ли, хората се събраха вече- попита Тони.
- Давай!- каза Сребра.
По думите на водача разбраха, че времето, в което тази пещера може да се разгледа, беше два пъти годишно за по два месеца. Прилепи бяха основната причина, за невъзможността за това през останалото време. А и нивото на водата рязко се покачваше. Но пък беше много красиво. Причудливите форми събуждаха въображението на всеки, особено това на Сребра. Карстовите ефирни завеси и също толкова резките завой в падането на капчиците и оставането им в сталактитните и сталагмитните форми, придаваха доста мистичен изглед на пещерата. Харесваше ѝ този плътен въздух, напоен с влага и ароматни мъхове, разстлали се по осветените скални форми, което не бе много желано от хората които я стопанисваха и се грижеха за нея, но това нея не я вълнуваше.
Дадоха им време да разгледат на собствен ход. Сребра се отдалечи. Зелените светлини на прожекторите образуваха пелена, която много ѝ приличаше на тази на завесата от зеленина и лед на Мадара. Но тя бе открита, а тук- всичко беше скрито. Но ѝ се струваше някак тайнствено, магично... силно привличащо. След известно време разбра, че е сама. Отдалечила се беше твърде много. Но това по никакъв начин не предизвика уплах или паника у нея, напротив... Дивотата ѝ отново проговори.
Шум на падаща вода я привлече. Тя се запъти натам, той се усили, а Сребра се отдалечи още повече. Неусетно ускори крачка, а сблъсъците на водата с камъка, станаха все по-близки. Изкачи стръмнината и... Сякаш влезе в друг свят. Огромна водна пелена се стелеше като воал пред нея. Слънцето я заслепи в началото, но сякаш водата се изви така, за да се пречупи светлината му през нея и да не ѝ пречи. През нея видя парче земя, зелено като остров, или поне така ѝ се стори. Понечи да заобиколи водната стена, но тя се премести с нея. Опита да заобиколи от другата страна, но пак се случи същото.
- Но как?- прошепна учудена, а шепотът се понесе като ехо и премина отвъд всякакви стени.
- Ела тук!- ласкаво поде глас на чужд шепот. Тя реши, че ѝ се причува, но... Ела при мен!- тук вече страхът се прокрадна в душицата ѝ.
- Но кой си ти?
- Но ти ме познаваш, Сребраааа....
- Но... как? Как така? От къде знаеш името ми?
- Това е име без цена!- гласът усили вибрациите си и постепено шепотът се превърна в говор- Отразява същността ти!
- Но какво си ти? От къде ме познаваш?
- Познавам те много отдавна. Знаеш ли от кога чакам да дойдеш при мен?
- Но как така?
- Ти си родена до водата.
- Ако имаш предвид, че съм родена в Бургас- да, значи си прав- до водата е... до голямата вода.
- Не, Сребра... и ти го знаеш!- от водният воал се изрисуваха пръсти, а той бързо се разля в цяла ръка... ръка, която се протегна към нея. Тя инстинктивно се дръпна.
- Но какво?
- Не се плаши... Позволи ми да те помилвам!
- Бриии!- разнесе се далечен крясък и тя го разпозна.
- Тониии! Тук съм!- прозрачната нежна до преди малко ръка, се разпени и се превърна в силна струя, която се разби в лицето ѝ. Сребра залитна и падна назад.
- Еййй, къде се загуби?- дотича Антон- Много се отдалечи!
- Аз... Ъъъммм... Ами и аз не знам. Уплашена преди малко беше, но и яд си я беше как всичко свърши тъй бързо.
- Добре ли си?
- А? Ддааа, добре съм. Това място ми хареса, този водопад...
- Какъв водопад?- попита учуден Тони и се огледа, тя също.
- Но тук беше... Не истина, не може да бъде... Тука си беше- и водата, и островът.
- Може би си ударила главата си по-силно.
- Аз... Не съм... Може и така да е!- и се завърнаха обратно.
- Къде се дяна, бре?- пита я Вяра.
- Абе и аз не знам... Ама явно никъде, явно ми се е сторило.
- Айде на обратно. Да седнем да изпием по една биричка и да се прибираме... Така и се случи. Докато седяха на масата, Вяра забеляза нещо.
- Интересен медальон имаш!
- Какво?- учуди се Сребра и инстинктивно опипа врата си. А там наистина имаше нещо.
- Добре си се дялнала!- отклони посоката на разговора Тони- От окото до под скулата добре си се одрала.
- За сега само го напипвам, но не го усещам.
- Ще започнеш да го усещаш!- каза Вяра- Та, за медальона...
- Отдавна го имам!- прекъсна я веднага Сребра- Просто бях забравила за него.
- Аха... с абсолютно недоверие довърши Вяра.
Разделиха се и Сребра си продължи по пътя. Извади го от пазвата си и го огледа. Наистина беше странен, но наистина беше красив- бяло почти прозрачно камъче с продълговата форма, обковано също с камък- черно-червеникава шлифована ивица във форма на двойна слята осмица- като пясъчен часовник от едната и от другата страна. И сякаш на слънчевата светлина сменяше цвета си, а връвчицата с която беше на врата ѝ, приличаше на слюда с кехлибарен цвят. Прибра се.
- Как мина разходката?
- Добре, татко!
- И лицето ти ли мисли така?
- Уффф... Ами паднах и се порязах на камъка.
- Интересно ли беше?- не продължи да настоява Петър.
- Да, хубава е пещерата. Различна е някак си. Пленителна по свой собствен начин.
- Както теб самата, диваче такова.
- Таткоо!
- Ела да седнем под асмата на сянка и ще ми разкажеш на по кафенце.
Денят превали. Стана късно. Щурците свиреха с цигулки своята лятна песен. Тя стоеше в леглото си и гледаше луната през прозореца над нея и като всяка друга нощ преди това, си пожела да я приемат. Легна си, но не можа да заспи. Какво се случи всъщност там? Сънувала ли го е, представяла ли си го е? Какъв беше този глас?
Нещо прошумоля. Тя се размърда. Сякаш около нея се разливаше вода. Стана, огледа се, нямаше нищо, нямаше никой. Пак си легна. Шумът се усили.
- Но какво става?- усети медальона върху себе си. Извади го в ръцете си. Сега изглеждаше различен. Бялото камъче сега беше морско-синьо и прозрачно. Сякаш в него самото тя виждаше как се разбиват вълни. А осмиците се размърдаха и започнаха да сменят формата си. Погледна долу в краката си. Сякаш беше стъпила в локва. Но тази локва полепна по нея и тръгна да се изкачва нагоре по тялото ѝ. Като гел я покри цялата. Стаята изведнъж стана много голяма. Красивият прозрачен мехур се издигна във въздуха и заблестя с лъчите от лунния кръг. Излезе през прозореца и се понесе напред в пространството...
Изведнъж тя падна на земята. Беше мокра. Но къде беше? Изправи се, огледа се и разпозна мястото.
- Ти ли ме доведе тук? Как? Защо?- развика се момичето- Покажи се!
- Сребринааа... Успокой се!- чу се същият онзи глас.
- Името ми е Сребра!
- Така е, защото си безценна и вече ти го казах.
- Сребра, не Сребрина!- повтори силно тя.
- Ти сама дойде!
- Да бе!- и скръсти ръце под мократа тениска и се обърна с гръб към водопада, а късите панталонки сега не скриваха дължината на краката ѝ- Как така?
- Аз само ти дадох медальона, но ти пожела и той те доведе тук.
- Не смяташ ли, че поне можеш да ми кажеш името си?
- Не си ме попитала... Не съм ти го казал... Ти побягна...
- Е, сега те питам?
- Шуей! Така се казвам!
- Странно име.
- Почти колкото твоето.
- Щом казваш!- кичур коса се спусна пред лицето ѝ, а пръстите докоснаха рамото ѝ. След това като памук пръстите пощипнаха раната и тя изчезна. Сребра изтръпна- Кой си ти?
- Страх ли те е?
- Не!
- Ами тогава се обърни!- тя го направи бавно все още със затворени очи- Погледни ме, моля те!- присвитите клепачи бавно се отпуснаха. Кой беше той? От къде беше дошъл- странник, но красив. Катранено- черна коса с интересен зеленикав отблясък на пречупената лунна светлина. А очите- те се меняха непрестанно, така както и движенията му- плавни или резки, но непредвидими. И сякаш на забавен кадър, той се размиваше и се събираше наново, или на нея поне така ѝ се стори.
- Кой си ти?
- Вече ти казах. Аз съм Шуей.
- Какво си ти?
-Каквото ти пожелаеш? Какво сърцето ти иска?... Форма придобивам само на лунна светлина, на слънце съм само падаща вода.
- Ти ли направи това днес сутринта? Ти ли беше?
- Аз бях! Щеше ми се да те изненадам още тогава, но приятелят ти те намери бързо.
- Да и за това ме изплиска и ме бутна на земята.
- Защото само ти можеш да ме видиш в пещерата, защото само ти можеш да ме видиш през скалата.
- С какво съм по-различна от останалите? Защо ме избра?
- Не аз теб, а ти мен, защото си ме пожела!
- Как така?
- Искаш ли да танцуваме?
- Какво?- недоумяващо възкликна Сребра.
- Колко пъти си си го мислила, колко пъти си го сънувала? Там, на мокрия пясък- да заравяш пръсти и да забиваш рязко пета с някой, с някой който ще следва твоя такт... Е, Сребра- ще танцуваме ли?
- Ммм... Добре?!
- Сега ще разбереш!- обви ръце през кръста ѝ, тя потрепери. Но беше толкова нежен. И докато го гледа като опиянена, той я сграбчи и се понесоха нагоре като вихър във спирала. Докосваше я с всеки поглед, милваше я с всяка усмивка, а гласът му сякаш влизаше на места където събуждаше неподозирани вълнения- Ти си родена до водата. Нея търсиш, но и от нея се страхуваш и не можеш да я разбереш, защото сърцето си не можеш да отпуснеш и да дадеш. Родена си с коса с форма на гребен на вълна, ала пристъпваш само на брега... Прав ли съм?
- Не знам! В момента нищо не знам.
- Седни, седни тук!
- Къде?- и когато погледна изкрещя. Бяха на върха... Бяха на ръба на скалата.
- Отпусни се и седни, аз съм до теб!
- Сънувам ли?
- Не зная, Сребра... Сънуваш ли? Отпусни сеее... Спомни си... Тя се облегна назад и се излегна на скалата, но краката от коленете останаха да висят надолу. Разпиля косата си и отпусна ръце назад. Той легна до нея и подпря глава на ръката си, докато очите му прелитаха по тялото ѝ.
- Едно лято- започна тя- бях на пет, бяхме на море. Но когато влязох вътре и не помня вече кога, нещо ме завлече, аз се уплаших. Водата скри лицето ми от слънцето.
- Но и от лодката, която щеше да отнесе главата ти.
- Какво?
- Ти не я видя. Баща ти и майка ти също. Но аз те видях. И въпреки, че не ми е позволено, аз дойдох, бях там и те дръпнах под водата тогава.
- Но... Имало е мъртво вълнение, казаха те...
- Никакво вълнение нямаше- само това, което моторните двигатели и хората, които ги управляваха, само такова имаше...
- А ти? Как?
- И от тогава съм си тук в пещерата. И просто те чаках да дойдеш!
- А от къде знаеше, че ще дойда?
- Надявах се... Той се изправи и ѝ подаде ръка. Сребра я хвана и стана и тя- Вярваш ли ми?- той се приближи плътно до нея, тя инстинктивно разпери леко ръце и изпъна пръстите си.
- За какво да ти вярвам?
- Просто ми кажи... Вярваш ли ми, Сребра?
- Вярвам ти!
- Тогава скочи!
- Но долу нищо не се вижда. Та аз едва чувам водата. Толкова е високо. Ще се разбия в скалата.
- Шшш... той сложи пръст на устните ѝ... Просто скочи... с мен!- и двамата се понесоха стремглаво надолу. Сърцето ѝ щеше да се пръсне. Ударът беше близо... или пък не? Тялото ѝ хлътна сякаш в пухкава възглавница.
- Сребра, погледни ме! Отвори очи!- тя го направи и сега разбра, че свободно се носеше във водата, огрявана от луната. Той беше около нея, тя го дръпна около себе си. Той хвана лицето ѝ с ръцете си. Доближи устните си до нейните...
Сребра се събуди. Навън беше светло. Не ѝ хареса, че се събуди. Стана, вдигна си небрежно косата и застана до прозореца. Пръсна погледа си по него и въздъхна с тъга. После се сети да пипне врата си. Радостта ѝ се върна, защото медальонът беше там. На вратата се почука.
- Будна ли си, Сребчо?
- Да, мамо, влизай!
- Наспа ли се?
- Горе-долу!
- Божке, чаршафът ти е подгизнал!- при тези думи Сребра се ококори.
- Ами много горещо беше снощи!- отвърна ѝ тя без да я погледне, защото в този момент на нея самата наистина ѝ стана горещо.
- Така е, но... Явно много си се въртяла.
- Мамо, мога ли да те питам нещо?
- Естествено, стреляй!
- Онази година когато бяхме на море в Приморско, малка бях...
- Да, на пет беше когато се уплаши и реши, че водата вече не ти е приятел.
- Бурно ли беше морето тогава? Не си ми разказвала много?- Мария седна на леглото с чаршафа в ръка.
- Не и това беше странното. Беше спокойно. И когато ти изчезна изведнъж, не зная, хлътна ли или какво стана, сърцето ми спря. Баща ти хукна напред към теб- просто в посоката, не те виждаше, а ти малко след това се показа зад него вече почти до брега. Но в този момент, когато ти потъна, сякаш и аз изчезнах в земята!- Сребра я прегърна.
- Да не би да е имало някоя лодка и да е щяла да ме халоса или нещо такова?
- Имаше, Сребчо! И лодки имаше, и джетове, знам ли?
- Не го мисли! Минало е вече!
- Дребчо, днес излиза класирането!
- Вярно ли днес беше?
- Днес е, Сребчо, днес е! Нима си забравила?
- Часът на истината... Как бих могла?
Денят премина нормално... относително. Но класирането така и не излезе.
- „Фармацията е грацията на нацията!“ Не съм го казал аз малката, а знаеш, че грацията изисква време!- пошегува се баща ѝ, за да разчупи обстановката.
- Ти пък от къде си го чувал?
- Е, все има от къде, Дечко, все има от къде. Само спокойно! Ти си вътре, аз знам!
Луната отново изгря. Сребра засия... в очакване. Ще има ли тази вечер приключения? Ще има ли вълнения?... И отговор скоро получи, защото същото от снощи и тая вечер се случи...
- Шуей?- плахо извика тя.
- Тук съм, Безценна!- и в миг се изви и застана плътно до нея. Тя потръпна. Прозиращите като стъкло вени по мускулестото му тяло и също тъй ефирните му преливащо-плавни движения, я предизвикваха да му се довери. Емоциите бяха още по-силни- Ела с мен!
- Къде?
- Съвсем скоро ще разбереш!- понесе я вихрено и диво в собствената си бързина. Гледаше я с такава доброта, желание и очарование. Хвана я през раменете и коленете и бавно я спусна на брега на морето.
- Къде сме?
- Където ти си избра! Онзи остров, през воала, който толкова много те впечатли онзи ден, в който погледът ти потъна.
- Наистина ли? Но нали не можеше да си тук?
- Вечер всичко мога!... С теб всичко мога... И този път я целуна. Впи устни страстно в нейните. Страстно се развълнува и морето. Прекара нежно пръстите си от бедрото до кръста ѝ. Бавно повдигна тениската. Толкова бавно се вдигаше и вълна̀та. Изхлузи я от вече мокрото ѝ тяло, а вълната разпени гребен. Косата се разпиля, къдриците се развълнуваха и затанцуваха по тялото ѝ. Той я притисна я плътно до себе си. Кожата ѝ настръхна, всичко по нея настръхна. Кръвта ѝ завря, колкото и хладък да беше допирът ѝ с неговото тяло. Усещаше се толкова жива, колкото дива беше сега водата около нея. Къдриците ѝ се разпиляха по него когато тя му се довери изцяло и се отпусна. Вълна̀та сякаш им поднесе букет с гребена си. С дантелено докосване, той повдигна брадичката ѝ, за да срещнат заедно погледите си пред морската стена и я хвана за ръка. Тя го усещаше навсякъде около себе си. И както той се движеше като диво и непредвидимо течение около нея, така и нейните движения се сливаха с неговите сега. Преплетоха пръсти- Готова ли си?
- С теб?... На всичко... И влязоха под морската вълна̀. Тя ги скри в прегръдките си. И запази тайнството на вечерта. А светлината на любовта и липсата на страх, сега бе по-силна и от тази на луната...
Сребра се събуди, събуди се щастлива. Без малко да остане без врата, когато през нея влетяха родителите ѝ с радостни крясъци и с един лист в ръка.
- Слънце, приета си! Вътре си, Сребчо! На есен с песен, заминаваш във Варна, за дадеш началото на старта на студентския си живот и да сбъднеш едно от своите най-големи желания! Ти успя!
- Спокойно бе хора! Да не стане от вълнение, сътресение!
- Не се ли радваш?
- Как да не се радвам, майко, татко? Ама разбира се. Аз това исках и със собствени усилия, вашата вяра в мен и може би мъничко късмет, го постигнах!
- Звучиш малко... разочарована!?
- Не съм, татко... Благодарна съм!... За всичко...
Нощи като миналите две не се повториха. Но те сърцето ѝ отвориха, страховете ѝ събориха и това беше достатъчно. Остана само медальонът, ала камъчето се превърна в перла, а обковът му в сребърна мида, която го затвори... и запази спомен, спомен от един красив сън. Чудеса сътвори това незабравимо лято за Сребра и спомени, или пък може би картините нощем, които никога нямаше да забрави...

Беше лятото преди последната година. Тя правеше своята поредна дължина до буната и обратно. На връщане се отклони към камъните, набра се и седна на един от тях. Погледна напред и се усмихна на залязващото слънце. Сега то се „потапяше“ в морето и даваше своята целувка за лека нощ. Луната вече ги приветстваше и двете сребро-златни пътеки за момент се сляха. Потопи пръстите си във водата и започна да си тананика.
- Хубаво рисуваш!- чу глас зад себе си тя и се обърна.
- Рисувам?
- Ами... бързо сменяш пейзажите във водата и добре се справяш!
- Благодаря!... Предполагам!- и се усмихна.
- Може ли да споделя камъкът до теб?
- Заповядай!
- Много е красив?- и посочи медальонът ѝ- Сребърен е, нали?
- Да- тя го отвори- И крие чудеса!
- Така ли? От къде го имаш, пълна с чудеса, госпожице?
- Знам ли?... От някой чернокос... От някой...
- Жалко... Аз съм златокос- усмихна се чаровно непознатият- че на всичко отгоре се казвам и Златослав!
- Аз съм Сребра!
- Това е име без цена!- тя потръпна- Отразява същ...
- Същността ти!- довърши вместо него.
- От къде знаеш какво щях да кажа?
- Ами... Аз просто веднъж го сънувах!...