автор: Kanegan

Луната е медено огледало на емоциите ни. Гледа от високо, блести над света... По нея има кратери издълбани от нейните собствени енергии. Красива е винаги, като сърп, който жъне звездна нива.. Зимната луна е красива бяла богиня. Сребърният и сърп, чертае полукръг над заспалите дворчета. Очите и ревниво гледат стоборите, заспалите прозорци, пазени от лаещи кучета. Пушекът на комините заспива осветлен, предал духът си среднощ.
Пълнолунните нощи през зимата,огласени от вълчи вой са плашещи.Криле на сова събуждат тишината и разплаканите и очи ронят скрежни сълзи.Луната осветява тъгата на гората и светлосенките и покриват телата на петнистите сърни, само звездите искрят.Горят, като среднощна нестинарска жар.Воят на вятърът, раздухва жарта и сякаш иска да прогони студът, скрежът от дълбините на зимата. Особено красива е в небето, завита от къдравите части на облаците...То е нежно синьо, смарагдено зелено.А огрявайки заледените пътища, кара снегът да искри от сребърната и светлина, и полето да пресътворява бялото до синева.Стегнатият от сняг свят, спи в ледена искряща прегръдка.А звездните очи, премигват от спокойствие и удоволствие. После луната уплашена от искрите на новият ден, поздравена от кукуригането на петли се завива с розово- синия воал на небето.
По пролетните нежни филизи се плъзва топлина.И в цветната феерия на пролетта Луната загребва синята вода на пролетните нощи. По поляните избуяли от макове и маргарити тишината слиза на пръсти.По пътеките една бяла въздишка на времето се слива с песента на щурците.И лунната соната става по- дълбока и по- прочувствена.Когато пък е натежала от емоции, скрива сребърната си сянка, с пръсти премалели от радост прегръща бели и лилави кълба от люляк.Цветовете на вишната, ухаят и ронят своите сълзи в лунните нощи.Пълнолунните вечери изсветляват нощите до безпаметност.И там сред калдъръмените улички, онемелите къщи сънуват тишина.Прозорчета скрити с кенарени пердета, рениво пазят иконостаси.Покоят на лунна светлина, е като сън ...Стрехите онемели съзерцават, дърветата тъмнеят със сенчести корони.
Летните горещи нощи,са като наедряващо тяло на жена, докато стигне апогея на пълнолунието.Чертае лунна пътека в морето, плува в облаците, завита с мистичен ореол около сребърния и лик. После се слива с песента на русалките, медузите скриват прозрачните си чадърчета.А водораслите издишат морска тишина.В рапаните времето свири на арфа.А луната е сребърна монахиня.Реди молитвите от високо, а те се сливат с плясъка на вълните.Луната с невидими пръсти си играе с пясъкът...А сребърният и сърп загребва безмилостно времето, скрива се в румените изгреви и златните къдрици на слънцето.
Есенната и разходка е сред цветните листа, позлатените върби...В покоя на хладните есенни вечери тя узрява и пада върху покривите с мъхеста тишина.Поглежда в очите на рижи котета, после уморена сяда в смокиновите листа и търси да се забавлява с корените на грехът.Нощем реката пее, жабите надкрякват покоя.Падат листата, застилат земята, а луната грее...С медено сладко изражение.Сред звездните роеве Луната е като скитница, загубила себе си, сърцето си,ключът към домът ...Изгубена душа сред времето и пространството...После покоят я утешава, а тя се завърта в лунен танц към земята.Танц от вечността и безкрайността.