автор: pastirka

Самотата е цвете, проплакало в райска градина.
Тя е тъмен, откъртил страхливи мълчания вик.
Тя е болката, дето си мислиш, че може да мине,
но в калта отчаяние дави наивния миг.

И в прозрачните ириси вече върлува горчилка.
Ироничната броня спасява ли мъртъв войник?
Умори се на времето смешната детска броилка
и изострени капки превръщат дъха си във щик.

Зазвучи ли на сън, ще се спъне в безвучие песен.
Ще е с вкус на тамян и сълза. И на заопокой.
Самотата е с твой отпечатък, в безкрая възнесен,
и погребва за стотен път всяка надеждица той.