автор: Heel

Чу се пневматично свистене и вратите на трамвая се отвориха. Заслизаха хора. Една възрастна жена с пълна пазарски торби се забави доста и някои от чакащите на спирката замърмориха. Милен пристъпи напред, канейки се да се качи. Тъкмо прибираше телефона в джоба си, когато нещо горе изтрополя. Миг по-късно екна женски писък.
Милен вдигна рязко глава и видя ококорени от страх очи, които сякаш летяха право към него. Инстинктивно вдигна ръце. Младата жена, която по някаква причина бе изгубила равновесие и падаше, изведнъж се озова в прегръдките му.
Сблъсъкът със стегнатите й гърди го стресна. Но той я задържа, като по този начин вероятно я предпази от нараняване.
Тя изохка и се отблъсна от него, оставяйки ръцете му дразнещо празни. Мекотата, която бе усетил за кратко, бе предизвикала приятно тръпнене в слабините му. Той отстъпи крачка назад, макар че бе подканен от един изнервен дядка да се качи в трамвая.
– Благодаря – смотолеви жената и се усмихна нервно. Изглежда уплахата все още не я бе напуснала.
Милен я погледна. Бе дребничка с една глава по-ниска от него. Гъста черна права коса, бретон, симпатично лице. Въпреки момичешкото излъчване, си личеше, че гони трийсетте.
– Няма защо – отвърна той. Чак тогава забеляза, че тя е с патерица и че левият й крак е в гипс.
– Ако не ме бяхте хванали, щях да се пребия. Много съм ви благодарна.
Той не можа да измисли подходящ отговор и само кимна. Ватманът натискаше звънеца, канеше се да затвори вратите. Но Милен се бе заковал на място и не мърдаше. В главата му бе настъпило пълно объркване.
Жената се обърна и тръгна да пресича булеварда. Придвижваше се доста бързо, нищо че заради превръзката левият й крак не можеше да се сгъва в коляното. Налагаше й се да завърта крайника настрани при всяка крачка. Патерицата в дясната ръка осигуряваше нужната опора.
Милен я загледа съсредоточено. Кривенето й не му се струваше противно, а по-скоро натъжаващо. Душата му се изпълни със съчувствие, и с нещо друго, което засега не успяваше да дефинира. Трамваят издрънка за последно и потегли. Милен изпъшка, чувстваше се като пълен глупак, но същевременно се радваше, че не се е качил. Трябваше, просто трябваше, да последва жената. Бе на осемнайсет години и все още не бе съвсем наясно с някои импулси.
Тя тръгна по пешеходната алея. Фина дама, която сякаш вече бе свикнала да не обръща голямо внимание на травмата си. Дори не спираше за почивка.
Милен се страхуваше да не бъде забелязан. Вървеше по тротоара на локалното платно, на повече от петдесет метра от нея, и правеше отчаяни опити да вкара в ред мислите си. Обаче онази мекота не излизаше от съзнанието му.
Харесваше издутата при гърдите зелена блуза, и късите черни шорти, и лъскавите черни пантофки. Лявата от време на време се провлачваше по асфалта и от нея изскачаше гола, зачервена пета, носеща следи от неудобни обувки. Патерицата поскърцваше ритмично, поддържайки баланса на наклоненото леко надясно тяло. На Милен тази несиметричност му се струваше едновременно плашеща и привлекателна. Досега не бе виждал красива жена да се придвижва по такъв… съблазнително „крив“ начин. Дупето й щръкваше при всяко навеждане напред.
Не след дълго жената забави крачка, навярно се бе уморила. Спря, подпря се на едно дърво и извади телефона си. Проведе кратък разговор, след което продължи по алеята. Милен, който бе изчакал търпеливо до витрината на близкия магазин, отново тръгна по петите й. Смяташе да разбере къде живее.
Стигайки до една пряка, тя най-неочаквано погледна през рамо. Милен попадна в полезрението й. Тя примижа, сякаш се чудеше къде е виждала това дългуресто момче.
Милен се изчерви до уши, но продължи напред. Сърцето му се бе разхлопало от вълнение.
– Хей, ти да не ме преследваш? – подхвърли жената и се подсмихна. Очите й проблеснаха на меката следобедна светлина.
– А, не, аз просто… – Милен имаше чувството, че бузите му всеки момент ще избухнат в пламъци.
– Я ела насам!
Той покорно се приближи.
– Ти ме хвана на спирката – отбеляза тя.
– Ами… така се случи.
– О, спасителю мой! – рече театрално тя. Младежът наведе глава. Звънкият й смях закънтя в ушите му. – Да седнем на онази пейка да си починем.
Милен сви рамене. Струваше му се, че ако заговори, гласът му ще е глух и треперлив.
Жената се отпусна предпазливо на пейката и гипсираният й крак подрипна нагоре, заставайки в хоризонтално положение. Пантофката увисна на пръстите, поклащайки се за момент като махало. Милен с мъка откъсна очи от елегантните извивки на свода на стъпалото и на петата.
– Не се притеснявай, не съм чак толкова страшна – каза тя.
– Разбира се.
– Защо не се качи в трамвая? Нали чакаше на спирката?
Милен имаше чувството, че ще потъне в земята от срам.
Жената отново се разсмя.
– Сладур! – продължи тя. – На колко си години?
– Осемнайсет.
– Охо! Какво ще кажеш да пийнем кафе вкъщи? Чувствам се задължена да те почерпя.
– Ами… добре.
– Я ми подай ръка, че ми е трудно ставането – каза тя и го загледа с интерес.
Той й помогна да се изправи и, макар и за миг, отново се наслади на онази омайна мекота на гърдите. Допирът бе по-скоро случаен. Приятно му бе да държи малката й длан. Искаше му се да я хване под мишница, но на посмя да предложи услугите си.
Вървяха един до друг и Милен се чувстваше горд от този факт, сякаш бе постигнал огромен успех в живота.
– Как се казваш? – попита тя.
– Милен.
– Ха, аз съм Милена. Адаши!
Младежът се усмихна. Нервността постепенно го напускаше.
Оказа се, че жената е с десет години по-възрастна от него.
Апартаментът й бе на втория етаж. Качиха се с асансьора. Входната врата бе от масивно дърво. Вътре бе уютно, макар обзавеждането да не бе скъпо.
Пиха кафе. Милен сипа в своето уиски, по настояване на любезната домакиня. Пуснаха си музика.
– Все още ли си на тръни? – попита го тя със сериозно изражение на лицето и духна нагоре кичурите на гъстия си бретон.
– А, не.
– Добре. Би ли разтрил стъпалото на болния ми крак? Непрекъснато изтръпва.
– Разбира се – отвърна Милен, като се постара да не хапе нервно устни. – Как пострада?
– Катастрофа. Коляното ми беше размазано. Но ще се оправи.
– Хубаво.
Стъпалото й бе малко, пухкаво и хладно, и леко замърсено от разходката. Педикюр нямаше, но пръстите бяха по момичешки симпатични, едни такива мекички, топчести.
Милена изпъшка от удоволствие. А Милен издържаше на напрежението само благодарение на изпитото уиски.
Пиха още кафе, после тя попита:
– Бил ли си някога с жена?
Той наведе глава. Сърцето му топуркаше, бузите му горяха.
– Е, стига де, казах ти, че не ям хора. Аз чак на двайсет преспах с мъж… Харесваш ли ме?
– Да!
– Искаш ли да ме съблечеш?
– Искам.
Той се затрудни много със сутиена, защото ръцете му трепереха, но все пак успя да се справи. Зарови лице в гърдите й и отново се смая от невероятната мекота. Чак след настоятелно подканяне се сети да махне прашките. Всичко у тази мила какичка му се виждаше съвършено.
В един момент осъзна, че тя му е свалила панталоните. Не можа да се сдържи и се изпразни прибързано върху корема й. Тя не го укори, даже му се усмихна окуражително. Даде му няколко съвета и се остави в прегръдките му. Той се стресна от контраста между мекотата на голата плът и чудовищната твърдост на обездвижения крайник. Емоциите му отново набраха сила.
Подпря гипсирания й крак върху рамото си и проникна в нея с мощен тласък. Чувстваше се истински мъж. Беше му много, много хубаво.
После полежаха прегърнати. Целуваха се.
Вечерта телефонът на Милена звънна. Тя се заслуша и кимна, след което прекъсна разговора.
– Миленчо, трябва да се изнасяш.
– Защо?
– Приятелят ми ще дойде след малко.
– Приятел?
– Ти какво, да не мислиш, че съм девственица?
– Аз…
– Обличай се и се махай!
– Но аз те обичам!
– Я стига!
– Защо ми позволи да…
– Защото откакто се потроших приятелят ми почти не ми обръща внимание.
– Ще се видим ли скоро?
– Момченце, не прекалявай! Направих те мъж, това ти стига!
– Но аз те обичам!
– Пубертетски глупости! Скоро ще си намериш приятелка и ще чукаш всеки ден. Забрави ме!
– Няма да мога!
– Изчезвай! Не искам да те виждам повече! Смотаняк!
Милен плака по пътя към къщи. Сърцето му бе разбито. Не бе предполагал, че животът може да бъде толкова жесток. Легна на леглото и заби поглед в тавана. Не му се живееше.