автор: hristam

О, не! Недей!Не казвай, че съм същата.
Годините са крайно откровени.
Забравила съм даже как се връща
на този спомен скъсаната лента.
Усмихвам се на твоята усмивка,
защото днес е време за любезност,
когато помежду ни е поникнало
поне едно поле от неизбежност,
когато всеки си е във посоката,
а тя, отдавна знаем, е различна.
И ако двама в миналото скочим,
ще е случайна точка на пресичане.
Поглеждам се със твоите очи,
защото днес през тях не съм се виждала.
И всички бръчки си ги преброих.
И сребърните паяжини над веждите.
И твоите пребродени лета
и всичките ти непокорни зими.
И ти през моите очи видя,
какво е днес пред мене да те има.
Разменяхме обикновени думи,
а слушах как над нас се ронят звуците -
съвсем неостарели. Млади. Румени.
А ние с теб говорехме за внуците.