автор: yotovava

Разсънва локвата дъждът,
разрошва водните ѝ букли.
Септември, спрял на кръстопът,
със шепа кестени избухва,
потъва в шепот и листа,
разплисква щедро акварели,
облича в злато и ръжда
и храст, и клонки занемели.
Каква блажена простота
щрихът му елегантен драска.
И стига ли – накрай света,
да имам дом и топла ласка?
Да бъдеш тук? Да си до мен?
Да дишам дъхавата шума.
И вятърът да бъде в плен
на всяка споделена дума.
Довлякла стръкче със сусам –
аз – мравчица в дома ти светъл,
огнището да стъквам там
и всяка сутрин да ти шетам.
Но аз мълча, и ти мълчиш
и – сенки ли? – ще се разминем
във здрача, шипнал и горчив,
изтекъл в тъмните комини?