автор: Virginia

"Щом с музика се храни любовта, свирете..." *

В сърцето на Кристалната планина се намираше Кристалната гора, а сред нейните звънтящи борове и сторъки брястове сияеше кристален дворец. В този труднодостъпен дворец от векове живееха феите на Музиката и Поезията и Бардът.
Феята на Музиката носеше божествена красота, хармония и щастие в живота на хората. Когато сърцата им се отваряха чрез музикалната хармония, любовта действаше чрез тях за да ги благослови и излекува. Тя беше източник на вечен живот. Името и беше Евтерпа и означаваше „тази, която носи наслада”. Тя никога не се разделяше с вълшебната си флейта и умееше да лекува натъжените човешки души.
Феята на поезията се наричаше Калиопа. Нейното име означаваше „тази, която има красив глас”.
Когато отиваха сред хората Брдът пристъпваше величествен със своята китара, а до него двете феи Калиопа и Евтерпа танцуваха под магнетичната мелодия, окъпани в светлина. Тържествено пееше хорът на гората и всички птици и зверове се заслушваха в божественото пеене.
Хората забравяха за раздорите си. Грохотът на цивилизацията стихваше. Чалгаджиите замръзваха на местата си. Обляният в багри хоровод пристъпваше към балната зала, където духовните хора правеха своите духовни упражнения облъчени от светлината на вдъхновението.
- Любовта, музиката и поезията са едно и също нещо - казваше Бардът, защото не можеше да съществува без любов в живота си.
- Любовта и музиката са едно и също нещо – казваха музикантите, защото не можеха да музицират без любов в живота си.
- Любовта и поезията са едно и също нещо – казваха поетите, защото не можеха да пишат без любов в живота си.
Бардът свиреше на своята китара и възпяваше любовта.
Той все още вярваше в приказки. Вярваше и в митовете за любовта.
- В ПРИКАЗКИ АЗ ВЯРВАМ ОЩЕ.... припяваше Бардът. .
Вярвам в древния мит за любовта.
Дух е Тя и е безтелесна,
лицето и не е виждал никой.
В приказки аз вярвам още.
Вярвам в царството
и съвършенството
на нежнжстта.
Музикантите му се покланяха и поемаха по пътеката на Живата Любов
Бардът продължаваше да свири на своята китара и да припява.
Поетите му се покланяха и поемаха след него по пътеката на Живата Любов.
Бардът не прекъсваше своята песен за вярата и очакването. За онова очакване, което изпълваше душата му и беше най-красивата еротика по-приказна, по-древна, по-силна от живота!!!
Феите на Музиката и Поезията също му се покланяха и поемаха след него по пътеката на Живата Любов.
Песента на Барда не спираше.
-В приказки аз вярвам още...
Вярвам в древния мит за любовта!
-Всичко ни води към Живата Любов – припяваха след него Евтерпа и Калиопа, а той не
преставаше да вярва в царството и съвършенството на нежността и кротко си копнееше за дивната красота на любовта, за буйната и безтелесност и като Орфей – певецът тракийски „обайваше хора, зверове и птици“ и „ повеждждаше скалите да го следват...“*.
Накрая всички повярваха, че „С музика се храни любовта...“ и ако си казват по-често „Обичам те“ ще опазят завинаги нежния звън на Живата Любов и никога няма да забравят да се обичат!
Бардът от Кристалната гора свири и пя цели сто дни и сто нощи. На сто и първата сутрин той отвори съзнанието си. Вложи цялата си сила в мисълта си и я изпрати да се рее в Безкрая. В този миг се разрази буря. Светкавици като огнени ножици разрязваха облаците. Една от тях прониза тялото на Барда. Той падна покосен сред скалите, но само миг след това се превърна в среброглав орел и се извиси в простора. Летеше сред облаците с нечувана и невиждана мощ. Накрая кацна близо до Орловите скали. Тъкмо от техните недра бликаше изворът на Живата любов, без силата, на която е нещастно всяко същество на Земята.


–––––––––––––––––––
*Уилям Шекспир "Дванайста нощ“

*Овидий „Метаморфози“



В. П. МАРКОВА