автор: jezabel

Светкавица разполови небето,
без време се показа слънцето,
за дневното ревю все още неготово.
Голотата си да скрие смогна,
но робата не му услужи със ръкави,
за да изтрие сълзите.
Потекоха те сини, и сбъдна се преданието старо.
Единственото знание, тя не забрави
през времето на всичките животи.
Сега въздъхна с облекчение,
полюшвана от вишнев цвят, очи затвори,
без страх, по-лека от прашинка,
изпълнена от сините сълзи на слънцето,
сбогува се със себе си
и си отиде.