автор: kokolinna

Глава XXXIV

Орлин беше седнал на бордюра, изпънал крака и навел глава. Сам със собствените си мисли, които в диалог водеше с нощта. Там- в задната част на болницата, до кофите за боклук. Тракаше равномерно с пети по земята. Тежко му беше. Трудно му беше... защото я обичаше.
А беше човек на закона... И на какво всъщност я обричаше?... „Защо, бе, Орлине, корава главо̀? Как си позволи да залитнеш? Как си позволи да хлътнеш? И защо? За да хлъцнеш сега? Или после? Кога?...“ Така прелитаха мислите, в моменти недоизказани полугласно...
Нечии викове го изкараха от собствения му спор. Но той разпозна гласа в крясъците. Нещо го жегна и полетя в посоката им. Нещо вътре в него запари... И се запали. Тичаше. Тичаше много бързо. И зад завоя го видя- как бяга и се приземи на коленете си. Заблъска по земята. В силата си, разкърви и ръцете си. Защото наранено беше сърцето.
- Слави, какво става? Какво има?- хвана го Орлин за раменете и го разтресе.
-Даничка, полицай!- сълзите му напираха, но не можеха да излязат- Пак ни я взеха! Той я открадна в нощта! Отне ни я!
- Но как? Кога?... задъха се Орлин.
- Я така! Сега!... Преди малко!- крещеше Слави.
- Какво стана? Какво се е случило?- доктор Тихомиров също беше слязъл, а и Слави достатъчно привлече вниманието му, малко по-рано. И сега стърчеше над тях.
- Къде я отърва, бе докторе?- надигна се катерачът- С тебе беше тя, нали? Ти я търсеше, ти я гонеше! Що, бе, докторе?
- Слави, кротко!- намеси се Орлин.
- Кроткооо?- с иронична злоба му върна той- Що? Ти кротък ли си? Или пък спокоен? Тъй ли е, полицай? Щото аз бях там... На прозореца. И пепелта на цигарата нямаше време да падне, когато вече хвърчах да го гоня. Но той изчезна. Скри се в мрчовата*, много преди дори да си помисля, че ще го стигна. Като сянка се приближи зад нея и нещо проблясна. Тя не издаде и звук!- тук... сълзите потекоха.
- Аз дойдох... започна Светлин- Аз я търсех, за да ѝ кажа...
- Шшшш!- на момента го прекъсна Орлин, без да му даде шанс да продължи, като разпъна ръка пред лицето му, без дори да го погледне. Хвана Слави за ръката и го завъртя към себе си- Слушай ме сега, момче! Чуй ме много добре!- с глас толкова дълбок, сякаш негов не беше- Тя е жива! Не се оставяй на буйствата на младостта си! Даника е жива и ние ще я намерим! Даника е силна! Никога не го забравяй! Вярвай в нея! Ти държиш на нея! Аз... държа на нея!- между очите им сякаш течеше ток, синият океан разбиваше вълните си в скалите на зелената планина- И знаеш, че тя има по-добър шанс, ако сме двамата! Тъй, че... Укроти се... Събери се... И ела с мен!- и го пусна, но ръката му остана срещу него. Слави засили своята и ги събра в здрав юмрук. Другата шепа прокара през лицето си. Обърнаха се и тръгнаха.
А там... на входа... Вратите на спешното се отваряха и затваряха- монотонно и безмълвно. А Христо и Боряна наблюдаваха сцената, разиграла се пред тях. В този момент на нея силно ѝ се искаше отново да може да се разкрещи на онова момиче, което... Спаси живота на дъщеря ѝ...
Снежана, Пламен и Ирина вечеряха в абсолютна тишина. Направо можеше да се реже с нож. Трудно преглъщаха. Дори им се връщаше. Храната, прясно притоплена на микровълновата, влизаше като буци лед в гърлата им. Всеки бе като наказан в мълчанието на вината си. Но тогава малкият се подаде от вратата.
- Тони?- извика Снежана- Защо не си в леглото, миличък?
- Не мога да заспя, мамо! Навън заваля и много ми тропа на прозореца. А и... спря се.
- Какво има, момчето ми?
- Някой ме гледа, мамо! Наднича през прозореца и когато се обърна, той се скрива.
- Сигурно си сънувал, Тони!- силно го прегърна тя и го целуна по челото.
- Не, бе, мамо... Не съм!
- Хей, приятел?- обади се Пламен- Искаш ли да дойда с тебе? Двамата ще му видим сметката на твоя досадник! Какво ще кажеш?- и му подаде ръка. Малкия не се поколеба, хвана го и тръгна с него. В този момент някой се разблъска по вратата. Ирина се стресна и бутна чинията на земята. Тя се счупи на парчета. Снежана отиде да отвори. Слави, Орлин и Андрей стояха отпред като стражари, а дъждът придаваше застрашителен вид на лицата им. Дори не примигваха.
- Страхилов? Какво става?- попита Снежана.
- Отиваме на лов, Александрова!- тихо и студено- пронизващо отговори той. Тя инстинктивно притвори входната врата зад гърба си.
- Даника?- прошепна тя.
- Тя отново е плячката, Снежана!- намеси се Андрей.
- И ние отиваме да хванем ония изверг! Гад нещастна! Мамицата му!.... извика Слави през зъби.
- Шшш! По-тихо, моля те! Детето ми е тук, майка ѝ и брат ѝ също!
- Брат?- изненада се Андрей.
- Нямаме време за това!- каза Орлин.
- Съгласна съм! Знаете ли къде е? Страхилов?
- За съжаление нямаме ни най-малка представа! Но подозирам, че посоката е Триград. Нека идем до управлението, вече съм дигнал по тревога дежурния. Ще ги организираме, взимаме оборудване и тръгваме!
- Добре! Дай ми две минути!- и тръшна вратата пред лицата им, а тя се изстреля към стаята. Влезе вътре, дори не светна лампата.
- Няма я, нали?- прошепна глас в тъмнината. Тя стоеше в ъгъла, свита до леглото- За нея тръгвате...
- Ирина, ние...
- Недей! Не ми обещавай нищо!- и подаде лицето си на светлината на прозореца, а сенките на капките дъжд си играеха с него и падаха на точните места- Намерете го! Отървете я! Навън започна да гърми... Жива или не, иди я намери!.. „Снимките“ на Господ завинаги запечатаха лицето и образа ѝ във „фотолентата“ на полицайката.
- Пази детето ми!- прошепна Снежана- Аз ще доведа твоето!...

Всички се качиха в колата и подпалиха гумите. Четири минути и бяха там- пред управлението. Зората прииждаше неумолимо със зверски студ. Орлин разпредели набързо кой какво да вземе от момчетата, каза на Снежана да извади бронежилетките. По тревога бяха вдигнати всички налични полицаи, с които разполагаха.
Страхилов подреди служители на закона в кръг около него, Александрова, Ямурлийски, Слави и Андрей. Дъждът- още по-леден, неумолимо продължаваше да се излива върху тях.
- Започвам така!- извиси глас Орлин- Вечерта не е никак добра, колеги! Изчезна човек! Изчезна човек, на когото много разчитаме за помощ и подкрепа! Именно тя изведе разследването до този си успех с днешна дата! Тази жена хвърли душата и сърцето си за това те да оживеят... И те оживяха! Но... Решението на похитителя е друго. Той...
- Началник?- обади се един от полицаите.
- Не сега, Николаев!- остро му отвърна той- Той реши, че цената трябва да бъде заплатена от нея. Отвлече я! И сега възнамерява да си „поиграе“ с нея жестоко. А може би и с нас.
- Наистина!... Важно е! Началник!- отново се обади същият млад полицай.
- Какво?- този път Страхилов изкрещя.
- Това пристигна за Вас със старшата преди малко повече от два часа!- и му подаде един плик. Орлин го взе. Беше полу-смачкан, а върху него едва разбираемо пишеше: „За инспектора и инспекторката“. Той дори го подаде на Снежана, за да го прочете. Тя го отвори и зачете:
„Тя е скрита дълбоко под земята. Тя е скрита в пещерата, която той изкопа. Идете у къщата му. Надигнете он‘я капак от земята. Слезте в дупката. Там ̀дето има буркани пълни с... лайна от всякакви растителни и животински глупости, качени връз четр‘и-пет сковани дъски- бутнете ги. Зад тях има врата. Влезте. И идете до края ѝ на тая пътека. Тя е там! Послес... както там се викаше: Що да ми вярвате, ще питате?... Щот‘ аз съм враг на Вашия враг!...“
- Значи вече знаем къде е!- каза Андрей- Ще звънна на нашата дружина. И тях ще вдигнем на крак. Ние познаваме мятото.
- Ах, тоя уруд нещастен!- изсъска Слави- Как, бе? Как ти се побра в тимбирицата* мръсна толко‘ злоба и лошотия?
- Слави!- обърна се Орлин към него- Вече знаем къде е тя! Знаем къде е Дани!
- Тоя не е изкопал пещера, Орлине! Копал е тунел и е стигнал до галерия на някоя такава. И му е паснала на извратения акъл идеално!
- Начало ли е? Начло е!- зададе и си отговори иронично сам на въпроса полицая- Тръгвай!
- Всички по колите!- извика отново той- Вие двамцата- и ги посочи с Андрей- при мене и Снежана. Трънаха... Вече беше светло...

Даника придърпа с крака интересното цвете. Странно, но то ѝ напомняше нещо. Когато вдигна глава, отново фиксира ножа върху масата. Беше го оставил. В този момент, той беше с гръб към нея и бъркаше в някаква чанта. Тя си позволи да използва тези секунди, за да се огледа. На пръв поглед празно и мрачно пространство. И влажно беше. Оскъдната светлина не ѝ позволяваше да види по-далече от въпросната масичка. Едно знаеше със сигурност- беше в пещера.
- Знаеш ли.... ммм!- обади се тя, но той я секна.
- Дори името ми не знеш, нали?- леко повдигна очилата си и чукна с нокът по наносника- Жалко, жалко наистина. Или пък... много добре се преструваш... Даника? Но... Всъщност дори започвам да вярвам, че ти наистина не ме помниш, което... Как да кажа? Меко казано не ми е приятно. Но пък е и предимство.
- А защо не ме погледнеш? Защо не ме погледнеш и наистина да ми го кажеш?
- Да те погледна?- с ирония каза той- Добре! И се втурна с ряз към нея, като се приземи в краката ѝ. Сложи ръце на бедрата ѝ, тя потрепери- Варна ти е любима, нали? Морето те влече, а не знаеш защо? Наистина ли не знаеш?
- Ами припомни ми!- с категоричност му отвърна тя.
- Имаше един университет... И един голяааам мухльо в него.
- Ти ли?- провокира го тя, а той се разкашля кърваво раздразнен.
- Може би трябва да ти отговоря с... „Да“. Тя го погледна недоумяващо- Трябваше ми самоличността!- зловещо изпъшка той срещу нея- Трябваше ми, защото вече те бях видял. А ти? Ти обичаше да помагаш на загубеняци и аз... трябваше да се превърна в такъв! Не беше трудно да удавя он‘я мишок и да го пратя на дъното. По-трудното беше да накарам хората да повярват, че аз, съм той. И успях... Полицаи, лекари, дори ти ми повярва... Даника. Само един човек не успях никога да излъжа!- и отново повдигна очилата си, сякаш за да намести стъклената преграда по-добре- Майка му! Но пък за това лекарите мнооого ми помогнаха!- разхили се мазно- Изкараха я луда!- вътрешно Даника се тресеше вече от омраза към това същество срещу нея.
- Ще ми отговориш ли, или още ще ми разказваш приказки?- хладно и с яд каза тя.
- В един ден от твоето близко минало, ти дойде на плажа. Това би следвало да го помниш. С теб имаше някакво момченце и вероятно майка му. Малкият видимо ти се възхищаваше.
- Ти си бил там?
- Винаги!- плътно и заплашително отговори той- Винаги съм бил до теб! Тогава ти излезе от водата, аз ти подадох ръка и ти казах името си. Попитах за твоето, но ти избяга. Онази нощ пред болницата, аз пак ти подадох ръката си, но ти отново ме отхвърли, Даника, макар и този път да ми се представи.
- Радо?- тихо каза тя.
- Радооооо! Радоооо! Радоооо!- разкрещя се той. Дори слюнка излезе от устата му.
- Е, ще те чакам ли още?- отново вкара сила в гласа си, равна на гнева му.
- Какво каза? Играеш ли си с мен?- започна нервно да върти ръката си, сякаш му е пришита, а не е негова. Това беше нейно предимство.
- Ти си играеш с мен! Това не е името ти, нали... Радо? Това е името на клетия глупак, който си убил и чийто живот си присвоил. Неее... Човек като теб има по-обикновено име. Сигурно си се сливал с тълпата, нали? Радо от какво беше съкратено? Радослав, може би?
- Радомир!- изкрещя отново той. Вече трепереше целия.
- Да! Това е силно име... И определено- не е твоето! Слаб човек не носи такова име!- тук той не издържа и я удари силно с опакото на ръката си. Устата ѝ се разкърви. Тя се усмихна- Цигански шамар! Това определено е още по-мъжко, нали? Радо?- той я удари отново.
-Достатъчно! Слушах те предостатъчно! Дойде време за втората игла! Е, разбра ли какво е това? Разбра ли какво имаш в краката си?... и грабна спринцовката.

Този път Андрей караше колата. Слави беше твърде емоционален- също като Орлин. Снежана се опитваше да намали напрежението, като вмъкне някоя успокоителна думичка, но така сякаш нажежаваше обстановката повече.
- Сега да не ми се втурнете като гринговци напред?- каза тя- Не ние трябва да правим глупости. Трябва да го накараме той да сгреши!
- И как ще стане т‘ва? Ще му разказваш приказки?- иронизира я Слави.
- Да, ще му прочета правата!
- Стига сте се джавкали!- намеси се Андрей- Какво мислите за бележката? Враг на вашия враг?
- Това може би е така!- бавно и монотонно започна Орлин- Моите съмнения са, че това е човекът, който му е помагал. Това е човекът, с когото са били в комбина. Но в очите на настоящия ѝ похитител- този човек е сгрешил. Сгрешил е така, че вероятно е посегнал и на живота му, а това... Това го е направило негов враг!- прищракваше запалката той и втренчено гледаше пламъка. Вероятно търсеше отговор в него.
- Теорията ти не е никак за подценяване!- каза Андрей.
- Рисунката в планината? Нали, полицай!- вмъкна Слави.
- Не е правена от този, нарисувал другите осем!- довърши Снежана.
-Така е!- отсече Страхилов- Тя беше издрана със злоба в земята. Сам каза, че това е знак за отмъщение, нали Слави? Или Андрей?- не помня кой го каза, но по всичко личи, че е точно така. И това...
- Това го прави много опасен!- каза Александрова и заедно с Орлин погледаха към Слави. Той стоеше отпред и не ги виждаше. Негласно мисълта им бе една и съща... близо вече беше „неговата“ къща...

- Разпозна ли цветето, Принцесо?- с неукротена все още злоба попита той и трепереща ръка със стърчаща игла.
- Сигурно ти си ми го показвал?
- Това е първото, което ти подарих! Восъчно цвете! Безумно красиво... като теб и още толкова опасно- като мен, който знам как да използвам безценните му качества!- и разпъна нагла усмивка.
- Хоя!- почти извика тя- Това е името, дадено от неговия откривател?
- Но аз съм неговият създател!- режещо каза той- Създател на прекрасната му отрова, която в добавка с капка екстракт от снежно водорасло, дава най-безценната нервно-паралитична дълбоко проникваща гадост. Силно разредена, тя беше в кръвта ти онази нощ. Не... Излъгах те- там те подпечатах с Вратигата и водораслото. Хм, все пак трябваше да имаш следата на седем... В следващата секунда лицето му се смрачи, очите също помътняха, сякаш последвалата мисъл, го тровеше истински... И онзи малък противен глупак обезвредих с него! А така ми се искаше да го убия! Но щеше да доведе нещата към мен! За това пък чудесно отмъщение, стана брат му! Сополивият гащник имаше среща с теб тогава. Чудесно се възползвах от прикритието, което копелето ми беше осигурило. Как тоя малък... дрисльо, ти взе акъла, прекраснице? Изваяното му тяло ли привлече очите ти, снагата ти, а бедният му речник сви и сърцето ти, как кажи, мила моя нещастнице? С какво тоя пикльо, тая малка гад, е по-добър от мен, а? Кажи ми!- и издиша нажежено в нея.
- С душата си!- тихо и равно отвърна тя, а това го вбеси още повече. Посегна с ръце присвити към врата ѝ, зеницата вече се губеше в цвета на ириса.
- Не!- изпъшка тежко- Не така! Не сега! Не още... Ти заслужаваш нещо... нещо много по- дълбоко, много по-жестоко от това... Леко притисна буталото на спринцовката, за да се увери, че всичко е наред и отровата ще потече както и в когото трябва.
- Защо? С какво толкова те нараних?
- Знаеш ли какво ми причиняваше всеки път с погледа си? А?- отново изкрещя той- Състрадание! Само с него гледаше към мен с тези дълбоки и влажни като дървесна кора очи?- и прокара ръката си по лицето ѝ, тя не помръдна- Но ти... Нито веднъж не ме погледна като мъж! Никога нямаше да бъдеш... моя! А не можех да позволя това. Ти бе моята Кралица и не можех да си позволя да се гавря с плътта ти, така както стана с твоите... подгласнички?- Даника изпъна всяка жила по тялото си, а в този момент- вероятно можеше и да пробие дупка в земята, ако набие крак в нея- И тук се намеси той! Знаеш ли?... Изправи се и нагло поглади брадичката си- Близнаците са безценно чудо на живота. Диво явление, оплело здраво кръвта. Но още по-ценно за мен бе, че те изобщо нямаха представа за съществуването на другия. А това определено я правеше по-слаба. Една пиянска кръчма, една лееека почерпка, му бяха достатъчни, за да се навие. А за разлика от мен- той бе убивал и човек. Как да не е сладко отмъщение- брат, да накаже брат си?- и зацъка с уста.
- Ти си извратен!- извика му тя.
- Извратен? Неее, Принцесо! Аз съм ощетен! Защото отново те подцених. Бях решил, че си била негова, че си била в обятията на- тук се насили да го каже- Слави- и се изплю- бях убеден в това. Сигурен бях, че си се разливала в ръцете му не веднъж... Но грешах...
- И какво се опитваш да ми кажеш, Радо?- беше се загледал застрашително някъде над нея. Сакаш беше готов да я нарани, а това вече я уплаши.
- Че допуснах първият мъж в живота ти да бъде друг! И близнакът на моя най-голям враг, те направи жена. Един долен престъпник, една пропаднала гад и гнусна отрепка, те направи жена... Не можех да оставя нещата така... И ножът в ръцете ми заигра, така както спринцовката сега!- раздраното гърло пак проговори и този път, тя позна гласа. Ококори се, пребледня, повдигна ѝ се, пулсът ѝ се ускори- Горещата ти кръв се плъзна по ръцете ми, когато забих за първи път ножа в сърцето ти. И знаеш ли? Хареса ми... И го повторих... потретих... забивах го в тялото ти многократно. Превърнах те в игленик, без игли- само с дупки... Остана само да те събера с твоята любима... пещера...
- А какво стана с другия?- намери смелост да го прекъсне тя, след цялата помия от жестокост, която чу.
- Застрелях го!- просто повдигна рамене и абсолютно спокойно, отговори той- Гръмнах го... И той се прекатури от скалата. Даника присви глава към коленете си. Опитваше се да преглътне чутото, а това сякаш не беше възможно сега. А той си говореше все така небрежно и несломимо, загледан напред в пространството- Белязах те за цял живот. Хвърлих те в пропастта... Как оживя?- попита той отново, все така монотонно, поне още пет минути- Лицето, белегът...
- Радооо?- чу се сякаш извънземен глас, който се разля като кадифе в пещерата. Кой беше това? Друг ли влезе в „стаята“? Кой прекъсна тъй провокативно тишината? И сякаш запали пламък в погледа му? Кой беше това?... Ала гласът... идваше от нейната уста. Тя изви шията си и завъртя главата си към него, като пантера изви кръста си напред срещу тялото му и го погледна с най- предизвикателния и съблазнителен поглед, на който беше способна, а той? Ооо, какъв бе той сега? Принадлежеше на друга жена. Сякаш не принадлежеше на света... поне не на настоящия... Не беше на тази, вързаната, отпусната, нервна и гневна Даника, нееее! Беше сякаш жрица пробудила се в тялото ѝ- Радооо?- повтори този извънземен глас.
- Дааникааа?- подозрителен, но потресено учуден отвърна той.
- Коя е тя? Твоята приятелка? Остави я!- и облиза устните си- Аз съм тук сега!- шепнеше с дяволски глас.
- Даникаа?- съвсем потресен повтори той.
- Щом толкова държиш... така ме наричай! Нека сега бъда твоята... Даника, що желаеш!- той се приближи до нея, а тя впи устни в неговите. Не му остави въздух, той се разтресе- Пожелай ме!- погледна го предизвикателно, ръката му пусна спринцовката на земята- Обладай ме!- тя приплъзна пръсти от стола по земята- Нека бъда твоята Кралица!- както беше вързана, притисна рамене към неговите и отново го целуна. Тялото му се отпусна- Няма втора като мен!- Загуби силата си от преди малко. Със зъби тя свали очилата му, които силно се бяха припотили, а пръстите ѝ сграбчиха спринцовката- Няма втори като теб... Ти си... единствен!- той съвсем прималя.
- Искаш ли да знаеш името ми, Кралице?- с първа увереност на притежание от пречупване попита той.
- На единствения?- разля гласа си в устата му тя- Разбира се! Цялата съм в... Слух...
- Стоил!... Казвам се Стоил, Прекраснице!
- Стоил???

Колата спря. Другите също. Угасиха светлините. Бавно запристъпваха през дъждовната стена. Орлин влезе първи в къщата, последван от Слави. Капака на пода, вече бяха виждали- лесно слязоха долу. Отново онази странна миризма. Запалиха фенерите. Огледаха се. Видяха етажерката, покрита с черга, вкопана в стената, на която не обърнаха достатъчно внимание предишния път а сега видяха и бурканите... по-точно стъкленици с доста зловещо съдържание. В седем от тях имаше и част от момичетата... Позната част. Осмата беше отворена... Скоро отворена. В нея имаше засъхнала кръв. А тази на Орлин кипна сега. С красък събори скованите рафтове. Глуха и тъмна пътека, с аромат на мухъл, ги прикани към себе си... И ги прие... И ги погълна...

- Стоил???- повтори тя- Стоил казваш?- той само поклащаше глава, а тя сви пръсти и силно стисна спринцовката.
- Точно така, Принцесо...
- Позволи ми прегръдка... В този силен хват на въжетата, можеш само да провреш глава и да я опреш в гърдите ми. Той го направи. Тя го целуна. И се възползва от момента, който ѝ позволяваше да вдигне ръцете си малко- Стоил?- мъртвешки потрети името тя- Чудесно се римува... и изкрещя- С изгнил!- и замахна със спринцовката към гърба му... Но не успя да го изненада...
Изтегна тялото си назад, почти легна по гръб и стисна ръката ѝ. Изви я. Погледна я и изля злобата си в нея. Очевидно бе подготвен за подобен ход. Повдигна я цялата, както беше върху него и столът полу-отгоре ѝ и я хвърли напред. Забърса устата си и се изправи.
- Мислиш си, че само ти можеш да играеш игрички ли? Смяташ, че съм толкова лесен и глупав, а? Смяташ, че можеш да ме преметнеш с няколко целувки и див поглед? Знаеш ли, че точно той те издаде отново?- клекна до нея, заби устни в нейните, като направо отхапа от тях и след това я зашлеви зверски- Белегът ти не е случаен, Прекрасна... Още ли не си спомняш? Щом не искаш да бъдеш красива само за мен... Няма да бъдеш красива за никого!- и пак я удари.
- Слабак!- едва промълви тя.
- Какво каза?
- Каквото чу! Ти си един слабак! Само такава жалка, нищожна, малка, дребничка душица, която никой никога не е обичал, може да събере злобата на света в себе си. Само такъв изрод, който го е страх цял живот да бъде себе си, може да наранява така... Като си измисля роли, в които сам може да бъде кукловод, защото единствено така ще има власт. Убий ме, но аз никога няма да стана твоя кукла на конци! Убий ме! Но с това захвърляш и постиженията си, нали?
- Свърши ли?- ехидно и надменно каза той.
- Какво?
- Свърши ли?... Да те убия? Неее!- и заметна кичур от косата ѝ върху лицето ѝ- Ще те превърна в това, което не желаеш!- и я ощипа по бузата- И Даника?... Ти ще бъдеш моя кукла! Ти ще станеш мое притежание. Това е твоето наказание,... Кралице!- и замахна с все сила с иглата към хълбука ѝ. В милисекундите, в които успя да я проследи, си пожела сама на себе си „Умри!“, но остана с широко отворени очи. И точно когато металът щеше да прободе плътта, острието проблясна в гръдта му. Ножът се заби в гърба му, а острието излезе отпред... И се хилеше... Този... Зад гърба му. И подпря брадичка в рамото му. С ряз извади ножа, той изквича от болка.
- Един долен престъпник, казваш? Една пропаднала гад? А?- изкрещя похитителя- Аз ли съм това за теб... партньоре?- и вдигна ръката с ножа нагоре.
- Яворе?- едва промълви Стоил. А той заби ножа отново в него- този път в корема.
- Да, Радомире? Сега си ме спомни, а? Ще ме захвърляш като куче? Ще ме застреляш? Е, приятелю!- изсъска със злоба той- Този път не позна!- той изгуби съзнание, а Явор се обърна към нея.
- Ти не заслужаваш това, което ти причиних!- същите напръскано-зелени очи сега я изпиваха- Не заслужаваше нищо от това, което ти се случи! За съжаление го получи... Аз съжалявам за това! Никога не ще ми простиш, а и не трябва! Аз отдавна съм черно петно и загубена кауза! Повече време говоря на жаргон, защото съм си и престъпник, но в теб видях нещо, което пожелах... просто като човек. Дълго дебнах тоя нещастник, с всяка стъпка, с която следеше теб, но така аз те и... опознах! Твоята сила ме накара да се страхувам от теб и стореното! Твоята смелост ми даде кураж да ти помогна и да дам един нищожен реванш за нанесените щети. Само за едно те моля! С моя брат ме срещни! Това е моята пощада. После, ако искаш ме убий! Годините са ми малко, но това не е живот. И аз не искам да го живея повече, защото ще нараня още хора. Ти си единственият човек, на когото никога повече не бих посегнал и единственият... от когото ме е страх!- хвана я за ръката, а с другата ѝ показа ножа- С този нож той те прободе и захвърли на смъртта. Твоята кръв беше върху острието му! Сега неговата я изми. Нека тя да стои там!- наведе глава и за миг замълча- Но... Повече време нямам! И сега те оставям! Но моля те... Срещни ме с него! Лош човек съм, но имам и добра половина, мое копие и отражение... Позволи ми! Направи така, че да го видя!- и изчезна в тъмнината. Тя дори не успя да примигне.
- Полиция!- чуха се няколко гласа. Даника събра сили последни и се опита да се изправи, но падна върху Радо... Стоил... или нещото под нея... и загуби съзнание...

*мръчова- мрак
*тимбирица- глава