автор: Mommy_Shark

Когато тя се раждаше, една ръка се протегна към небето, дръпна завесата на звездната карта и смени конфигурациите на светещи и несветещи търкалящи се тела. Уж беше зима, уж въздуха зъзнеше, а изведнъж се чу „Пук, пук, пук“. Бяха пъпките на божурите, които заглушиха пукането на яйцата на свраките.
И само за миг, онзи миг, в който тя протегна краче и стъпи в света, стана МАЙ. После всичко се върна в обичайния си зимен бяг. Но май остана нейният месец. И животът ѝ препусна, или май си ходеше бавно. Но определено май имаше потенциала да лети. После май откриха в нея талант – да пее. Или май рисуваше добре? Не, не, май танците ѝ се отдаваха. Но определено в нея растеше някакво изкуство. И почнаха да го поливат. И то май поникна. Май беше новата Плисецкая.
Но дойде май и тя реши да се влюби. Май се влюби. А изкуството най-много страда от любовта, освен от любовта към него самото. И беше изоставено в една малка задънена пряка на живота ѝ. После дойде детето. После май любовта си отиде и с нея си отиде и родител 2. А беше май и всичко цъфтеше, освен живота ѝ. Или пък не? Отказа се от всичко, за да може да даде всичко на малкото момченце, но това всичко не значеше колкото една негова усмивка.
Въпреки всичко отиде при Врачката. Тя ѝ каза защо всичко при нея е май, за ръката, която преподреди за миг звездите ѝ. Трябваше нещо да се направи, да се поправи тази бъркотия.
- Може – каза Врачката. - С кръв.
- Как така с кръв? Каква кръв?
- На най-милото ти.
Тя отвори уста, за да попита, но я затвори веднага изплашена. Не, май беше ужасена.
- Да, точно така. Най-милото за теб. Не най-милото според мен или според Бог. Ако най-милото ти е кучето – то тогава ще трябва да пожертваш него. Ако е майка ти, мъжа ти или детето – то, разбираш. И трябва да знаеш – няма да го боли, няма нужда да източваш кръвта му, няма защо да го колиш или режеш. Просто най-милото ти няма да се роди. Никога. Никога няма да влезе в живота ти и ти няма да усетиш такава любов до края.
Тръгна си. Мислеше. Май ѝ се искаше да промени всичко.
* * *
Кръвта капна на бялата кърпа и тръгна по нишките. Стана червена звезда, която растеше ли растеше. Старата жена бързо нави парчето плат около пръста, за да спре червеното да цапа бялото. Изправи се и бързо отиде до мивката. Подложи раната под ледената вода. Изохка, но се усмихна, защото през прозореца към двора видя порасналото си момче, което тичаше и гонеше своето момченце.
Беше май и пъпките на божурите се пукаха толкова силно, че заглушаваха пукането на яйцата на свраките.