Милосърдно скопявам спомените за да не ме инфектират с надежда.
Усетът за нещо минало и мило се разнася с лютивия гранив пушек от ланшна забежка.
Аз духам на опарените си чувства и преглъщам сухите залъци страст, които засядат.
Слушам барокова музика и населявам ренесансови кули с образи, които не искат да се събудят. Тогава разбирам, че миналото още не е било, а бъдещето не струва. Затова се въргалям в плесенясалия пух на настоящето сред който още се намират по някой забравен крак и рошава подмишница.
От стената укорно ме наблюдава кукла без едно око, която мижи с другото.
Чака своята целувка и знае, че няма да я получи.
Прозорецът на моята мансарда не може да се затвори и през него свободно влизат гълъби и се чифтосват. Лятос е добре, но през зимните дни е студено. Тая зима от студа ми пораснаха птичи пера. Аз съм гълъб и заставам до отворения си прозорец. Вали парцалив сняг, който няма да ме спре. Въздухът е студен, но все така плътен. Става за един полет.
Разпервам ръце, които всъщност са крила и политам. Снежинките се движат нагоре, защото ги изпреварвам.
Най-после летя...