автор: Mommy_Shark

Беше странна птица – приличаше на киноартист. Когато го погледнеш за първи път точно това си мислиш – на кой ли известен актьор ми прилича? И тъкмо да се сетиш, той обръща другия си профил и вече не прилича на този актьор, а на друг. Или беше на писател? Не, не – художник!
Косат му винаги изглеждаше някак току що измита и лъскава, а очите му бяха толкова бързи и проницателни, че те бодваха с всеки взор, с всяко трепване на миглите. Живи очи имаше, на чийто поглед никой не можеше да издържи, защото някак пробиваше отвъд. Отвъд дрехите, отвъд мислите, та право в целта.
Той обичаше когато града намяташе плаща си с ресни от дъжд. Приличаше му на кукер, който прави ритуал за прогонване на нежеланите натрапници, малките хорски въшки, които лазеха, драскаха, хапеха и късаха плътта му. Обичаше да седи сам на някоя пейка и да отпива водка от малката си манерка. Тя му помагаше да се слее, да се впише, да се маскира сред къщите, дърветата, водата. Течността го затопляше, отпускаше и той се разливаше, напълно попил в пейзажа. В това агрегатно състояние измисляше гениалните си произведения – къщичка за бездомни котки, конструирана от подръчни вехтории, но сякаш дело на Леонардо. Или онази ваза от стара тухла, в чиито червени дупчици слагаше прекършените от детските крачета градински цветя. Но най-успешно му се получи Колелото. То изобразяваше целия ни свят – животни, хора, растения, планина, градската река, морето, въздуха солен над него. Направи го отново за всички, за минаващите хора. Затова го изложи в любимата си галерия – двора с детската площадка. Съседите се дивяха на красотите, които Лудичкия с манерката правеше. Нещо ги бодваше – я в окото, я в ухото, някои даже чувстваха по-надълбоко – с преддверията на душите си. И продължаваха натам, подгонени от хилядите си въпроси – откъде да купят хляб, какво да сготвят, дали да измият колата днес, защото май ще вали.
Иначе Лудичкият беше строител, зидар.
Веднъж пред неговото Колело се спря млад мъж. Беше чул отнякъде за нещата му и дойде да ги види. Не му трябваше много време, за да реши, че трябва да ги купи и изложи в най-модерната галерия в града, където канеха само известни творци.
Лудичкият се усмихна – дали на предложението, дали на слънцето, което гъделичкаше миглите му. Извади манерката от горния джоб на работното си яке, отпи бавно, като примижаваше – къде от слънцето, къде от наслада. Мислеше.
- Добре, но първо трябва да свърши тази изложба. Поел съм ангажимент към собствениците на галерията и клиентите.
- Галерия? Клиенти?
Точно тогава покрай експозицията мина майка с дете. Момченцето се задърпа към къщичката и погледна вътре. На кравайче в нея спеше малко коте. Детето записка от щастие, а Лудичкия се усмихна, обърна гръб на галериста, за да погали момченцето по главата и пое нанякъде, вдъхновен за следващото си произведение.