автор: Virginia

Лирична проза

Тя и Той са от различни светове. Съдбата ги среща на морския бряг.
Тя е изящна Афродита с духовно сърце, отворено за възвишеното...

Той е висок, млад брюнет. Облечен е с дълго черно палто, а около врата му се ветрее бял шал. С плащ от мисли осветява пространството като Ангел.
В нейния свят хората живеят откъснати от радостите на живота. Бедността ги дебне с тигрови очи. Най-голямото им богатство са изгревите и залезите, а любовта е единствената положителна сила. Момичето не разбира вълнението му, че той трябва точно в 12.00 да се телепортира в своя си идеален свят...
- Земята е болна – започва разговор Ангелът. - Топи се от човешката злоба. Алчността я притиска в своите огнени челюсти.
- А ние хората...? - пита Афродита
- Хората са ненаситни...Човешкият мозък като електричество пронизва Всемира. Задушно и тъмно е като преди буря. И няма спасение от полудялото човечество.
- А има ли спасение от бедността и страданията?
Той млъква и не смее да я погледне.
От него струи гореща любов и добротата се разлива незрима и изцеляваща. Тя докосва лицето му и от пръстите и блика човешка страст, а страстта е ненаситна...Устните и досега са пили блаженство само от един. Не разбира защо са се срещнали след като трябва да се разделят. Разбира само себе си, защото е човек. Спомня си, че всичко това вече го е чела някъде.
Лицата им са бледи като луни. Морските вълни се разбиват в брега и превръщат скръбта им в звездни ладии.
- Ти – пита го момичето - като знаеш всичко, което аз не знам, кажи ми кой така обърка реда на нещата?
- Вятърът обърка всичко! Космическият вятър, който хвърля лунен прах върху крехките ни блянове.
Тя и Той стоят, слушат шепота на звездите и се гледат като съперници, които си оспорват Вселената.

Венеция П. Маркова