автор: Virginia

Живееше някога в небесните селения Царят на ветровете. Той имаше девет сина. Деветият, най-младият, беше най-непокорен, своенравен и палав. Роди се през пролетта и веднага след като поотрасна и укрепна баща му започна да го води със себе си сред облаците, където той по цял ден си играеше с малките облачета. Превръщаше ги в мечета, зайчета, еленчета, човечета...
Въображението му не знаеше граници.
Когато ожаднееше баща му го завеждаше да пие вода от слънчевите водопади в Стара планина. Само след няколко месеца Деветият син вече не си знаеше силата. Когато пожелаеше можеше да изкоренява дървета и да отнася покривите на къщите в малките селца и градчета на България. През зимата свиреше в сребърните клони на дърветата и се учеше да брои игличките на елхите. Дните му минаваха в радост и безгрижие. Неусетно порасна и детската веселост го напусна. Натъжи се Деветият син на вятъра.
Пак лудуваше по безкрайното небе, но душата му тъгуваше по незнайна причина. Един ден Царят на ветровете му каза:
- Сине мили, сърцето ми се изпепелява като те гледам колко си тъжен, ето защо от днес те пускам съвсем сам по белия свят. Дано намериш щастието си и един ден да те видя отново да се смееш, да милваш цветчетата из градините и да се люлееш весел по клонките на брезите.
- Благодаря ти татко мой. Дай ми благословията си и аз ще препусна над планинските върхове на милата ми България и ще търся успокоение за натъжената си душа!
- Благословен да си синко! Излети по който небесен път пожелаеш и не забравяй, че аз те обичам и ще те очаквам някой ден да се завърнеш по-мъдър и по-щастлив.
Взеха си сбогом и Деветият син на Вятъра отлетя.
Опиянен от свободата си той препускаше и не можеше дъх да си поеме. Летя, летя и прелетя над Стара планина, над Пирин и Рила - спираше за кратка почивка на някой връх и така стигна до Родопската висина.
Тук ехото и звездите светеха като жар птици. Деветият син на вятъра замря от вълнение. Врани кончета препускаха в мрака. Щурци свиреха до полуда. Не беше спал три дни и три нощи. Притихна сред клоните на една стогодишна мура.
На сутринта момиче се спря да си почине под мурата и запя с глас на сладкопойна чучулига.
Вятърът се спусна по клоните и разроши дългите златни коси на момичето. Тя първо се стресна, но после се засмя на шегата на вятъра.
- Откъде идваш ветре? – попита.
- Аз идвам от небесните селения, където е вечна пролет. Моят баща е Царят на ветровете. Аз съм Деветият му син.
- Накъде си тръгнал?
-Тръгнал съм по белия свят, за да търся изцеление за невидимите рани,които нося в душата си.
- Попаднал си на точното място ветре. В нашето градче живее вълшебницата Ния. Само тя ще дари душата ти с успокоение.
- Колко е хубаво, че те срещнах! Как се казваш?
- Аз съм Лорета дъщеря на Светлината
- Ще ме заведеш ли Лорета при твоята вълшебница?
- Добре ветре странен, нека да вървим!
Над тях светеше лазурното небе, а под тях буйни поляни разстилаха зелени вълни и стада от кози се белееха. Наоколо се носеше ароматът на борове и на вълшебни билки.
Синът на Вятъра прелиташе край Лорета и не можеше да се нагледа на сините и очи и на красивата и усмивка и чувстваше, че колкото по дълго я гледа толкова по-силно бие сърцето му. Тя поглеждаше малко встрани, където мислеше, че се намира той, защото все пак всички ветрове са невидими.
Мигът отнесе душата и в шеметната бездна на неговото страдание.
Дъщерята на Светлината вървеше до него. Пътеката беше стръмна и тя се препъваше. Вятърът за пръв път изпита тревога откакто се беше родил. Не можеше да допусне това крехко момиче да се нарани. Обвиваше грижовно раменете и, пазеше я от крайпътните бодили и това много му харесваше.
Вървяха, Синът на вятъра диплеше нейните златни къдрици, а светлината струеше от лазурните и очи. В синята бездна на нейната душа се зараждаше обич. И тя заговори за своя град на Светлината, за златните алеи, за градините обсипани със кристални дървета и цветя – за безкрайния празник.
-Там живеят хора, отдалечени от човешката суета, обърнали поглед към душите си, те излъчват само любов. Духовните им сърца могат дори мъртвец да съживят… - разказваше и разказваше с нежен глас, който галеше сърцето на вятъра.
Пътеката беше стръмна. Дъщерята на Светлината се държеше за невидимата ръка на вятъра, за да не падне..
Слънцето ги изгаряше и шепнеше съблазни в сърцата им.
Девойката вървеше преди вятъра. Тюлената и рокля, очертаваше съвършеното и тяло. Усмихваше се. Сърцето и биеше толкова силно, че го чуваха крайпътните камъни. В очите и блестеше страст. Тя светеше от обич.
Деветият син на вятърът направи всичко това.
Не успяха да стигнат до дома на вълшебницата Ния, защото в сърцето на вятъра се стопи огромната ледена тъга и по небесните му вени плъзнаха мълнии. Той притисна девическото и тяло и потърси устните и, за да пие от тях успокоение.
Те бяха от два различни свята, но съдбата ги събра в сърцето на планината.
Деветият син на Вятъра и Дъщерята на Светлината и до днес вървят заедно по родопските пътеки, разпръскват около себе си светлина, любов и щастие. Който мине оттам, чувства приятно парене в гърдите и в слънчевия сплит, а Духовното му сърце се изпълва с топлата и чиста енергия на вдъхновението.

Венеция П. Маркова