автор: tearfly

Казва, че не ме е видяла, когато съм влязъл, аз бях сигурен в обратното. Лицето ѝ беше изпито и мрачно, кожата ѝ имаше цвят на гладуващ човек. Грижата за косата - отдавна отпаднала.
Не знам какво ме привлече. Сякаш беше останала малка светлина в очите ѝ, а те гризяха стените с отчаян поглед, дори можех да прочета историята в тях. Седнах на отсрещната маса и зачаках той да се стовари върху мен, да фиксира друго човешко същество в кръчмата, не ми се получаваше. Поръчах си обичайната чаша чай в петнайсет часа следобед. Този ритуал поддържах вече цял месец, четири дни и седемнайсет часа. Лекувах се. А същинското лечение продължаваше вече шест месеца, иначе бях в дупка от три години.
Вина. Пълна апатия към света. Самосъжаление. Задух, който се появяваше като по часовник в един през нощта - единственото точно нещо в живота ми.
Смяна на обстановката и чист въздух ми бяха препоръчани от приятели, самоиздигнали се до психоаналитици, отделно от антидепресантите, с прецизно титрирана доза от д-р Войнова, нашумял психиатър. Водеше собствено предаване в национален ефир. Желаещите за нейната помощ бяха много, добиращите се - рядкост. Е, пред вас е един харизматичен човек в депресия, на който му провървя.
Всеки си има история, или бъркам? Моята не ми звучеше половинчато, по-скоро можеше да се сложи точка. Точка, която бях поставил по собствено желание, но все пак годините ми не бяха чак толкова много. Животът ако поискаше, можеше да продължи още поне два пъти по толкова. В най-пестеливия вариант.
Катастрофа. Това е. Шофирах аз. Последствията - жена ми и тригодишното ми момиченце оставиха имената си на паметна плоча на магистралата. Не бях виновен. Банално: шофьор на тир, заспал на волана. Единствената ми вина беше, че останах жив, поне така казват – че съм жив. Жизнените ми показатели били добри, а аз усещах друго, всъщност нищо не усещах. Хората се суетяха покрай мен, родителите ми плачеха. Сестра ми пускаше клипове с медитация. Чувах я как плаче в банята. Не знам кой имаше нужда от успокоение? Пушех като за световно, докато не ме стегнеха гърдите, минеше ли болката – продължавах. Страхливец.
Петнайсет часът е и пия чай в селската кръчма на родопско село. Тук животът е това, който не е на друго място. В предверието на рая съм, но със сигурност няма да бъда допуснат в него. В небесната книга досието ми е вече натежало с достатъчно жестокост.
Погледна мe. Точната дума е – погледна през мен. Обърнах се назад, съвсем инстинктивно да видя какво я е привлякло. Стена. Каменна стена и глава на препариран елен, който имаше поглед като нейния. После загалих топлата чаша. Глътнах от парливата течност и чукнах чашата на дървената маса. Подскочи. Сега разбра, че ме е забелязала.
Хванах ръката ѝ и я завлякох до къщата, която бях наел. Изкъпах я и я оставих по хавлия на един стол. Мисля че съм добър човек. Или просто се натягам на Бог.
Така изкара на стола два дни, без да каже дума. Придърпах една табуретка до нея и там слагах храна и вода. Нахвърляше се само на ябълките, изяждаше всичко от тях. Дръжки. Семки. Всичко. Сякаш да не остави следи от себе си.
На третият ден проговориш. Защо го правиш, каза. Този път аз мълчах.
Живяхме две седмици, разминавайки се в къщата. Готвех и миех съдовете. Точно в петнайсет часа всеки ден аз пиех чай в кръчмата, а тя стоеше до мен и мълчеше. Цветът на кожата ѝ се възвърна. Косата доби лъскавина. Очите – светнаха.
Една сутрин я заварих рано в кухнята. На масата въздишаха бъркани яйца и пържени филии. Усетих, че съм страшно гладен. Без покана седнах и закусих лакомо. Тя ме гледаше с усмивка, подпряна на мивката. Преглъщайки последната си хапка, ѝ благодарих. Сложих дланите си на ръба на масата и изпънах рамене. Станах от стола и поставих джезвето с кафе на котлона. Тъмната течност започна да бълбука и я налях в две чаши. Кимнах ѝ да ме последва и поех към чардака. Седнахме на дървената пейка, топлехме длани с чашите и преглъщахме задаващите се думи. Тя започна първа.
Била учителка по музика, загубила такта в живота, който лекувала с тишина. Учениците я обожавали. Млада и енергична, с хъс за работа, влязла им под кожите, както и на един от родителите, който не спрял да я преследва, а и тя не била безразлична. Луда забранена любов. Сълзи на съпругата. Забременяла. Не, не съпругата, забременяла жената, която живееше с мен от три седмици, но аз още не знаех името ѝ. Уволнили я набързо. Срам и позор за малкото градче. Властни и богати родители на любимия. Анатемосали я. Родила. Сега търсела детето си, което изоставила в дом, а загубила себе си много по-отдавна. Миа. Казвам се Миа. Вдишах името ѝ и освободих въздишка от гърдите си.
Разказах ѝ моята история, като накрая не забравих да спомена името си.
Загледа се в мен и се усмихна, някак издълбоко. Една чиста усмивка, за която беше забравила, че може да съществува.
В следващите дни се опознавахме бавно, почти отново мълчаливо, но запълвахме празнината в пространството. Грижехме се един за друг. Четяхме, споделяхме размисли за живота. Правехме разходки по поляните. Лицата ни загоряха и все повече се отдалечавахме от миналото. Без да забравяме.
Установихме, че сме се срещнали в един по-добър момент. Сега животът ни гледаше с усмивка право в очите. Изхлузил и последната ни сълза, чукваше наздравица и оставяше тишината да лекува незарасналите рани. Не питаше кой, какво и дали. Клатеше безметежно крака на скалата, която посрещаше Слънцето от Изток и кимваше утвърдително глава – че така е трябвало да се случи: първо да умреш, за да живееш отново. Погребахме историите си и хванати за ръце, поехме на път в безпътицата на мрака, с колкото светлина беше останала в нас.