автор: ElenaZelena

Седя на терасата, погледът и мисълта ми блуждаят в прозрачния въздух наоколо, блъскат се в отсрещните сгради и отскачат обратно към мен в мрачна последователност – депресивна мисъл, гълъб, прокъсана найлонова торба, фас, летящ от горните балкони, депресивна мисъл, гълъб…
Колите на шосето долу бръмчат в същия дисонантен ритъм, изпълняват протяжна симфония на меланхолията. Принудително затворена съм от месец, почти не се показвам навън и първоначалното, едва удържано стремление да изляза, да се махна, да продължа живота си както преди сред хора, дървета, пътища и сгради, постепенно е изместено от една лепкава домашна апатия и неприязън както към сегашното, така и към предишното ежедневие. Терасата е единственото убежище, в което намирам кратка, безпричинна радост. Там просто има признаци на живот. Има шум, движение, мелодия. Вътре няма нищо. Живея сама от години, тихо и тъмно е като в зимник през нощта. Лутам се непрекъснато между двете стаи, търсейки нещо ново, което да ме изненада, нещо различно, което да докосна и усетя, докато размивам старото.
Влизам да си взема цигара и излизам отново на терасата. Днес има вятър, паля с мисълта за десетте минути, които ще прекарам, наблюдавайки различните извивки и форми на цигарения дим пред очите си. Пуша, гледам и мълча, съчинявам музика за мега представлението на деня. Изведнъж, по лицето и ръцете ми, сред извиващите се димни кълбета и шума от автомобили, се появява слънчев отблясък. Слънчево зайче, което се впуска в неприличен танц с разсейващите се форми, притичва през челото и устните ми и се спира кокетно в ъгъла на лявото ми око. Примигвам и се оглеждам, премествам внимателно стола си встрани, за да се измъкна, но светлината ме следва, облизва лицето ми и се загнездва отново в окото ми. В този момент, мисълта, че това е някой, който играе игра, ме кара да изпъна гръб. През цялото ми тяло преминава ток. Оглеждам се без да давам признаци на видимо любопитство, но не забелязвам никого. Слънчевият отблясък се застоява, нагрявайки луничките ми, а аз стоя като препарирана и не смея да помръдна. По-късно се прибирам развълнувана и неспокойна. За пръв път от месец усещам някаква емоция, тръпка, оголен нерв, който ми връща старата жажда за живот. Лягам си превъзбудена, с мисълта за романс, за героите на Пушкин, Цвайг и Толстой, със събудено съзнание, което се впуска да съчинява горещи писма и етюди от филми, в които красавици с рокли от кринолин и високо вдигнати прически седят на верандата и пият чай, докато гадаят кой е тайният им обожател. Изолацията отведнъж се превръща в забавление, в игра на котка и мишка, в която се чудя кой е котката и кой мишката. Очарова ме мисълта за тайнствен сценарий, в който съм главен герой. Прекарвам няколко дни с тези мисли, стоейки чинно на терасата и дебнейки отсрещните тераси и прозорци. Слънчевият отблясък продължава да се появява спорадично, загнездвайки се винаги в лявото ми око. В края на седмицата решавам да отвърна със знак. Подхождам старателно към епилога, къпя се, като измивам косата си с усърдието на младо момиче преди любовна среща, изсушавам я и я оставям да се спуска дълга по гърба ми, слагам лек грим, хвърлям домашните дрехи, обличам рокля и излизам на сцената в цялото си великолепие. В ръцете си държа малко дамско огледало, готово да прати послание в неизвестността. Духа вятър. Секунди, след като съм излязла, усещам игривото топло петно на лицето си. Стискам огледалото в ръка и вдигам поглед, за да уловя слънцето и там, на терасата на последния етаж на кооперация отсреща, виждам висяща на въжета тенекиена кутия от сирене, в която е засадено мушкато. Ламарината проблясва на слънцето и мята закачливи отблясъци към лявото ми око, докато вятърът разпилява дългите коси по лицето ми.