Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 465
ХуЛитери: 3
Всичко: 468

Онлайн сега:
:: zebaitel
:: Georgina
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМираж
раздел: Разкази
автор: ElenaZelena

Седя на терасата, погледът и мисълта ми блуждаят в прозрачния въздух наоколо, блъскат се в отсрещните сгради и отскачат обратно към мен в мрачна последователност – депресивна мисъл, гълъб, прокъсана найлонова торба, фас, летящ от горните балкони, депресивна мисъл, гълъб…
Колите на шосето долу бръмчат в същия дисонантен ритъм, изпълняват протяжна симфония на меланхолията. Принудително затворена съм от месец, почти не се показвам навън и първоначалното, едва удържано стремление да изляза, да се махна, да продължа живота си както преди сред хора, дървета, пътища и сгради, постепенно е изместено от една лепкава домашна апатия и неприязън както към сегашното, така и към предишното ежедневие. Терасата е единственото убежище, в което намирам кратка, безпричинна радост. Там просто има признаци на живот. Има шум, движение, мелодия. Вътре няма нищо. Живея сама от години, тихо и тъмно е като в зимник през нощта. Лутам се непрекъснато между двете стаи, търсейки нещо ново, което да ме изненада, нещо различно, което да докосна и усетя, докато размивам старото.
Влизам да си взема цигара и излизам отново на терасата. Днес има вятър, паля с мисълта за десетте минути, които ще прекарам, наблюдавайки различните извивки и форми на цигарения дим пред очите си. Пуша, гледам и мълча, съчинявам музика за мега представлението на деня. Изведнъж, по лицето и ръцете ми, сред извиващите се димни кълбета и шума от автомобили, се появява слънчев отблясък. Слънчево зайче, което се впуска в неприличен танц с разсейващите се форми, притичва през челото и устните ми и се спира кокетно в ъгъла на лявото ми око. Примигвам и се оглеждам, премествам внимателно стола си встрани, за да се измъкна, но светлината ме следва, облизва лицето ми и се загнездва отново в окото ми. В този момент, мисълта, че това е някой, който играе игра, ме кара да изпъна гръб. През цялото ми тяло преминава ток. Оглеждам се без да давам признаци на видимо любопитство, но не забелязвам никого. Слънчевият отблясък се застоява, нагрявайки луничките ми, а аз стоя като препарирана и не смея да помръдна. По-късно се прибирам развълнувана и неспокойна. За пръв път от месец усещам някаква емоция, тръпка, оголен нерв, който ми връща старата жажда за живот. Лягам си превъзбудена, с мисълта за романс, за героите на Пушкин, Цвайг и Толстой, със събудено съзнание, което се впуска да съчинява горещи писма и етюди от филми, в които красавици с рокли от кринолин и високо вдигнати прически седят на верандата и пият чай, докато гадаят кой е тайният им обожател. Изолацията отведнъж се превръща в забавление, в игра на котка и мишка, в която се чудя кой е котката и кой мишката. Очарова ме мисълта за тайнствен сценарий, в който съм главен герой. Прекарвам няколко дни с тези мисли, стоейки чинно на терасата и дебнейки отсрещните тераси и прозорци. Слънчевият отблясък продължава да се появява спорадично, загнездвайки се винаги в лявото ми око. В края на седмицата решавам да отвърна със знак. Подхождам старателно към епилога, къпя се, като измивам косата си с усърдието на младо момиче преди любовна среща, изсушавам я и я оставям да се спуска дълга по гърба ми, слагам лек грим, хвърлям домашните дрехи, обличам рокля и излизам на сцената в цялото си великолепие. В ръцете си държа малко дамско огледало, готово да прати послание в неизвестността. Духа вятър. Секунди, след като съм излязла, усещам игривото топло петно на лицето си. Стискам огледалото в ръка и вдигам поглед, за да уловя слънцето и там, на терасата на последния етаж на кооперация отсреща, виждам висяща на въжета тенекиена кутия от сирене, в която е засадено мушкато. Ламарината проблясва на слънцето и мята закачливи отблясъци към лявото ми око, докато вятърът разпилява дългите коси по лицето ми.


Публикувано от Administrator на 21.04.2020 @ 14:57:33 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   ElenaZelena

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Снежинка на конци
автор: elsion
332 четения | оценка няма

показвания 41066
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Мираж" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

RE: Мираж
от teodor на 22.04.2020 @ 00:06:40
(Профил | Изпрати бележка)
Ето как една прозаична тераса се превръща във вълнуваща сцена на живота! Това е слънчевият Принц, ламарината е само за прикритие ;)


RE: Мираж
от ElenaZelena на 22.04.2020 @ 11:04:00
(Профил | Изпрати бележка) http://elenazelena.blogspot.com
Оптимистичен поглед :)))))))

]