автор: kokolinna

Глава XIV

Триград не беше никак далеч от Смолян и все пак- планински път с много завои- отнемаше си време. Тръгнаха с три коли нататък- Снежана и Орлин в едната, Ямурлийски с колега и още двама в третата.
Девет вечерта минаваше и нямаше много движение по пътя, което улесни и пътуването им. Орлин се взираше в нощта и светлините на фаровете. Погледът му скачаше с честотата на подминаване на линиите на маркировката. Имаха ясна следа за първи път и това донякъде внасяше ред в мислите му, а може би и спокойствие. Следа за убиеца- да, а за жертвите? Страхилов вече ги смяташе за такива. Надеждата да са похитени, отвлечени, но все още живи, бавно се изпаряваше от съзнанието му- като вода в пустиня, която видиш в далечината, а с разочарование стъпиш върху прах и пясък щом я настигнеш. Толкова се беше улисал, че за малко да изкара колата извън пътя, когато пред него изскочи някой с качулка на главата. Не успя да види почти нищо, защото сянката изчезна мигновено. Той спря и наби спирачки.
- Какво беше това?- попита Снежана.
- Не знам- отвърна Орлин- Но щеше да стане белята. Че тука е и пропаст...Добре ли си?
- Да, нищо ми няма. Ти май се стресна повече.
- Да, бях се поотнесъл, признавам. Но така да изскочи на пътя- трудно човек може да отреагира по друг начин.
- Така е. Важното е, че се разминахме- той запали колата и потеглиха.
- Какво разбрахме за нея?
- Името ѝ е Даника Костадинова. На двайсет и четири години от село Буйново. Останала без майка на три години- някъде е офейкала- баща ѝ- Мирослав Костадинов си я гледа сам. Живеели са си заедно.
- Хмм... „Живеели“. Дано имат шанс да продължат! Как е човекът?
- Казват, че ще се оправи! Миньор бил, здрав мъж, на него разчитали съседите. Лекарите са обнадеждени- това ми казаха от болницата.
- Намереното... Новината- сигурно са го съсипали. Горкият човек, ще ми се да поговоря с него когато е възможно. Но разкажи ми за нея! Секретарката спомена нещо от сорта на „най-добрата“?
Има защо. Разказите ѝ очевидно пленяват хората. Даже идващите туристи специално са звънели да питат за нея. „Най-добрият екскурзовод и изключителен човек“- това е казал човекът подал сигнала.
- Който е?
- Андрей Павлов- колега екскурзовод. Има и още- голяма красавица е!
- Това пък как го разбра, Александрова?
- Помолих колегите, когато получат актуална снимка, да ми я изпратят на Вайбър-а.
- Ти да видиш!
- А ти искаш ли да я видиш?- без да чака отговор, му показа телефона си, направо му го навря в лицето.
- Александрова, пак ли искаш да излетим от пътя?
- Добре, добре... Моя грешка, извинявай!
- Наистина е красива- въздъхна Орлин- само да е жива. Има нещо диво в погледа ѝ.
- И го забеляза от снимката? Значи те е заинтригувала.
- Така е, но локвата кръв, която споменаха обаче, никак не ми харесва... Оп, ами Снежана- пристигнахме!
- Много хора са се насъбрали.
- Значи наистина я ценят!- каза Орлин.
Вървеше по пътя леко криволичейки. Не се доверяваше напълно на главата си- вътре беше абсолютна бърканица. Беше се вторачила напред и се опитваше да върви в права линия, но не се получаваше съвсем- на моменти погледът ѝ се премрежваше. От време на време опипваше лицето си и потреперваше всеки път когато връхчетата на пръстите ѝ, докосваха върховете на браздата- дълбоката, страшната, разрязала я през средата. Не беше сигурна, че осъзнава какво се случва в момента.
Едно по-остро камъче се търкули под крака ѝ и тя залитна- силно напред към пътя. Светлините насреща я заслепиха и тя се обърна с гръб и се търкули по металния капак инстинктивно. Уплаши се и побягна. Нямаше време да е паднала на земята. Бързоногата се стрелна между дърветата. Фигурата притъмня в гората. Страхът явно я концентрира, защото липсата на светлина не ѝ пречеше да бяга толкова бързо в пресечена местност. С изправянето на пътя, тя отново излезе на шосето.
Шумът постепенно се усилваше. Светлините на града приближаваха. Хорският брой и думи се увеличаваха. Жужаха покрай нея. Имаше усещането, че всички я гледаха. Това я плашеше. Нахлупи качулката почти върху цялото си лице. Само от време на време мяташе поглед напред, за да се увери,че няма да се блъсне в нещо, тъй като беше вперила очи в краката си. Кривна от главния път и тръгна нагоре по една малка уличка... Къщичките бяха така, все на баир, а от ъгъла се долавяше музика. Някой свиреше. Беше цигулка. Използваше и пръстите, не само лъка. Тя се ориентира натам.
По мръсното лице не си личеше много, но все пак- беше младо момче. Дрехите поокъсани, ала свиреше, а не просеше. Тя застана до него и се подпря на стената. Заслуша се. Хареса ѝ. Мелодията беше драматична- нежни увертюрни моменти, преобърнати в напрежение с кулминация, с рязкото приплъзване на лъка по задебеляването в долния край на струните, където бяха по-ниските тонове, а те започнаха даже да пулсират вътре в нея тя ги усещаше и това започна да я успокоява, да укротява препускащото ѝ сърце, за което всичко в момента бе някак си ново и някак си- не.
- Ако желаеш, седни тук до мен. Не стой права!- тихичко прошепна той.
- Какво?- стресна се тя.
- Харесва ти, радвам се за което. Няма нужда да стоиш така. Поне се настани удобно! На първи ред, ако мога да си позволя така да се изразя.
- Ами... ммм... Благодаря!- плахо отвърна тя. Плъзна се надолу и седна на тротоара, като извъртя рамото, с което беше към него и покри лицето си от слабата светлина, която попадаше там.
- Как се казваш?- попита той, но не последва отговор- Добре, аз съм Никола. А ти ще ми кажеш, ако пожелаеш и когато си готова!- лека усмивка пробягна под качулката. След това се смени с изненада, може би сега осъзна въпроса му.
- Ами всъщност... Не знам!
- Как така? Нямаш ли си име?
- Сигурно имам, но не го знам... Аз коя съм, не знам!
- Интересно, а добре ли си?
- Защо питаш?
-Ами знам ли- удар по главата, падане, да не ти се е случило нещо, за да не помниш?- тя въздъхна.
- И това не знам!- разплака се- Събудих се в тъмнината на гората преди два дни. И просто тръгнах по пътя надолу!- кракът ѝ се плъзна и на прасеца се видя дълбок прорез- Никола не отмести поглед и не коментира, но я видя.
- Такааа, нека я караме по-ведро, какво ще кажеш? Знаеш ли, ще изсвиря нещо специално за теб! Кажи какво да бъде?
- Аз текстове не помня и не знам какво бих могла да си пожелая, но си спомням една мелодия- започна да я тананика. Никола се усмихна, сложи цигулката под брадичката и засвири. Хвана я на момента. Тя трепна. Очите ѝ отново се напълниха. Отпусна се- Невероятен си. Наистина я владееш.
- Чак такъв- не съм, но умея да слушам, а пръстите сами намират пътя си. Думите може и да не помниш, но глас имаш- нежен и приятен и определено можеш да пееш! Имай го предвид. И може да не ми личи по дрехите, но не съм просяк. Имам достатъчно пари, за да покривам нуждите си. И покрив над главата имам. Свиря, за да радвам хората. Всичко тук е параван, любопитно ми е как биха реагирали на един поокъсан, свирещ непрокопсаник. Около мен няма шапка или отворен калъф. Просто всяка сутрин на път за работа, или минавайки по улицата, искам да вляза в сърцата им пръв и ако мога да стопля някое местенце в душите им. И знаеш ли- усмихват се! Балканджийте са друг тип хора- душа широка като планината, въображение и свободомислие надхвърлящо върховете ѝ.
- И дар слово имаш! Чудесен човек си , Никола!
- Бях войник, знаеш ли?
- Интересно.
- И наистина исках да бъда и да остана такъв!
- Но?- избърза тя и се възспря- Нещо ти е попречило?...
- Съдбата реши друго. На едно вдигане по тревога, щеше да стане беля. Върху един мой приятел- друг войник и другар по душа, щеше да падне една тара, не беше укрепена добре, но поне беше празна- вдигната на високо, без подпори. Аз го видях, избутах го, но тарата не изчака мен и моят крак. Беше почти смазан. Но се намери един голям човек- сърце голямо и способности извънземни бих казал, и го съхрани. Остана на това тяло. Да, не ходя нормално, куцам, не съм и не мога да бъда годен за военна служба, но имам крак и той е на мен! Аз бях спасен!
- Много си преживял! Силен дух имаш!
- Струва ми се, че и за теб важи!
- Дали? Наистина... дали?
- Знаеш ли? Ако се навърташ насам, можем да направим дует? Съгласна ли си?- сложи ръка върху коляното ѝ. В този момент като че ли, нещо вътре в нея се надигна. Силният приток на кръв в главата я накара да запулсира, а сърцето ѝ блъскаше така, че наистина се виждаше през дрехите. Зениците ѝ се разшириха, загуби звук и картина около себе си- всичко това, само за няколко секунди. Сякаш някой я бутна силно назад, а тялото ѝ се отпечатваше пред нея в неясното загубено пространство... Тя подскочи като ужилена, той се стресна.
- Недей!- изписка тя.
- Какво има? Извинявай!- умът ѝ сякаш се завърна сега.
- Не си ти, аз съм... Просто недей, моля те!- усети тази вътрешна уплаха, превърнала се по-скоро в истеричен невротичен страх и за момент забрави за лицето си. Качулката падна от главата. Бледата светлина показа разрязаното лице и златния отблясък на косата ѝ, въпреки катранено смолистият ѝ цвят сега, а тя се разпиля по раменете ѝ... той се облещи, тя се изви и се покри отново.
- Съжалявам, не исках! Не ми обръщай гръб, моля те! Не се страхувай! Няма да се повтори! Не зная какво ти се е случило, но не е нищо хубаво. Вероятно си платила висока цена за нещо, за което дори не си подозирала, а някой си е помислил, че му го дължиш или пък.... Само се успокой, моля те!- тя се обърна към него наведена. Тротоарът се посоли от сълзите ѝ.
- Ти нищо не си направил, нищо лошо. В себе си усетих страх, който не мога да обясня, защото не знам къде е роден и от какво... Всъщност аз просто нищо не знам- едно нарязано тяло, празна кутия без памет, куха бездушна обвивка.
- Бездушна? Неее! Знаеш ли какво? На ъгъла отсреща има кафене. Ще взема по нещо за хапване. Чай искаш ли, защото и за мен ще взема.
- Благодаря ти- прошепна тя... И да, искам!
- Ще ме чакаш, нали? Обещаваш!- тя кимна, все още с наведена глава.
- Няма да мърдам никъде...
- И ще ми пазиш цигулката!- тя сложи ръка върху нея, а горната част на дланта също беше прорязана.
- Какво се е случило с теб, момиче?- мислеше си той.
Никола закуцука към кафето. Влезе вътре. Познаваха го. Усмихваха му се. Харесваха го. Взе по един сандвич, по един чай и три ябълки. Докато вадеше парите от джоба си се загледа в телевизора. Даваха новини- разследване, полиция, изчезнало момиче. Снимката ѝ стоеше в горния ляв ъгъл на екрана- слънчева сламена коса, черни очи, усмивка. Под снимката пишеше „Даника Костадинова“ и телефонен номер за връзка с полицията. Той излезе бързичко от кафето. Върна се. Тя го чакаше.
Сложи чашата и сандвича до нея. Взе едната ябълка в ръката си и я поднесе под лицето ѝ. Тя понечи да я вземе, но той я дръпна.
- Погледни ме! Погледни ме, моля те и не се страхувай! Нямаш причина... Красива си- не само там вътре, но и отвън. Не крий лицето си!- тя плахо надигна глава. Той приближи ръката си и докосна брадичката ѝ. Тя потрепна, но този път не се дръпна- само потрепери. Позволи му. Изравниха погледите си. Той отметна вълнения плат от главата ѝ. В очите ѝ отново имаше сълзи, но имаше и нещо друго- разчиташе се благодарност. Той се усмихна и вече беше сигурен- Вземи я! Сега вече е твоя.
- Благодаря ти, Никола!
- Усмивката ти не е само една ябълка. Тя е безценна. Не знам кой ти я е отнел, но ще си плати, повярвай ми. Не се страхувай, довери се на себе си! Не се крий, покажи на света коя си! Докажи им колко си силна, защото ти си такава!- тя взе чашата и обви ръце около нея, той обви нейните- без страх, без срам... Запали отново онзи плам!- тя бавно се отпусна и сложи глава на рамото му. Той изтегна куция крак напред, за да ѝ е по-удобно, изтегли бавно чашата от ръцете ѝ. Затвори очи. И заспа. Ръката ѝ се свлече върху крака му. В следващите три часа, той не помръдна.
- Щеше да се съмва и той леко я побутна по рамото. Тя отвори очи. Разпиля ги малко, докато осъзнае къде е. Подпря се на коляното на болния крак. Заболя го, но не реагира. За миг залитна, но се изправи. Никола ѝ подаде ябълките и остатъка от сандвича.
- Едната е за теб!- и му я подаде.
- Благодаря!
- Не ти на мен, а аз на теб! Казвам ти „чао“ и се надявам да те видя пак.
- Ще ми се да се случи! Чао!- тя тръгна по улицата- Даника?- извика той. Тя се обърна, Никола се усмихна- Обещай ми едно! Изправи се срещу страховете си, бъди силна и смела, когато е нужно дори безразсъдна. Животът сам ще ти даде отговорите на въпросите ти. Просто се пребори с тях. Повярвай в името си!
- Станаха няколко неща!... Това ли е името ми? От къде го знаеш?- извика тя.
- Сънувах го!- провикна се Никола и тихо довърши- Докато ти спеше...
Орлин и Снежана се приближиха към голямата група хора. Насочиха се към тези, които бяха с екипировка. Думите жужаха с голямо напрежение около тях. Страхът витаеше във въздуха. Да се случи нещо ужасно на това място? Никой не беше подготвен за нещо подобно.
- Добър вечер! Аз съм инспектор Страхилов, а това са инспектори Александрова и Ямурлийски- те кимнаха.
- Не е никак добра, господин инспектор!
- А Вие сте?
- Андрей.
- Андрей Павлов?- повтори Орлин.
- Точно така!
- Вие сте се обадили, Вие сте подали сигнала, нали?- продължи Снежана.
- Да, аз.
- Познавате Даника, знаете...
- Да я познавам?- прекъсна го Андрей- Виждате ли всички тези хора тук? Те я познават! Аз съм ѝ не просто колега, а приятел!
- В смисъл на гадже?- попита Снежана.
- Не! На приятел!- утвърдително повтори той- Това тук до мен- придърпа го за раменете- е Слави! Също толкова добър приятел и колега алпинист. Ние намерихме- гласът му се разтрепери- локвата кръв и часовника ѝ!
- Ще ни заведете ли, момчета?- попита Орлин- Явно познавате терена добре и със сигурност можете да ни помогнете!
- След вас, господа полицаи!- каза Слави- Само напред и нагоре. Когато стигнем дърветата, ще ви поведем! И дано това, което видите, да ви помогне да хванете ония̀ или онѝя, дето стоят зад това!
Онѝя? Не е един?- ококори се Страхилов?
- Не знам, инспекторе! Вие накрая ще кажете! Едно е сигурно- там е станало нещо изключително жестоко, но гората го пази в тайна, а планината ѝ приглася…

Глава XV

Тримата полицаи и двамата познавачи на планината тръгнаха нагоре. Слави и Андрей отпред, а тримата разследващи зад тях. От време на време Орлин и Снежана си разменяха по някой поглед, но мненията им се припокриваха- момчетата изглеждаха стабилни, можеше да им се има вяра. Той вървеше с едно рамо назад до Андрей, а тя до Слави.
- Кога започна всичко това?- започна Страхилов.
- В смисъл?- попита Андрей.
- Защо тръгнахте да я търсите? В какво се усъмнихте?
- Слави- той започна да я търси и ме повика. Знаете ли- тя го харесваше, той нея също. Във въпросната вечер- дванайсти мисля беше, е трябвало да се срещнат. И от тук започва всичко...
- Явно не са се видели- така да разбирам?
- Именно! Слави дойде уплашен при мен. Беше ходил да я търси при баща ѝ, с идеята да се извини. Така разбира, че Дани я няма, после дойде при мен.
- Защо не е отишъл?
- И аз не мога да Ви отговоря точно, господин полицай! Той не помни какво му се е случило.
- Как така?
- Тръгва към мястото, по пътя явно нещо става и той се буди някога след полунощ, отново у тях.
- Вярваш ли му?
- Инспектор Страхилов- равно, твърдо и спокойно започна Андрей- това, което Ви казах, не беше с цел да Ви карам да си го нарочите и да го подозирате- не! Напротив- той ми е приятел и със сигурност много държи на Дани- и за секунда не се съмнявайте в това!
- Не се впрягай, Андрей, не ми е това целта! Сега искам да помогна и на нея и на вас. Говори ми на „Ти“ и стига официалности. Знаеш ли, че има още седем изчезнали момичета?
- Какво?- ококори се Андрей.
- Абе, момчета, вие тука новини не гледате ли?
- Новини ли? Та ние телевизия не гледаме почти! Смятате ли, че тя...
- Това ще се опитаме да разберем и вие ще ни помогнете! И да, наистина са седем- все красиви млади момичета. Разликата обаче е, че само вашата приятелка не е турист, а професионалист на местна почва, което я различава от останалите. Не знам нищо за останалите, а при Даника за първи път има следа!
- И какво- това трябва да е добре ли?
- Не знам. Едно е сигурно- ако извършителят е един и същ, вашата приятелка може би го е накарала да сгреши.
- Само дано грешката ѝ да не е заплатена с най-високата цена!- с отчаяние довърши Андрей.
- С ваша помощ ще разберем това!
- Каквото кажеш, Орлине! Каквото кажеш... довърши Андрей.
- Може ли да те попитам нещо?- сниши тон Орлин, Андрей се приближи.
- Струва ми се, че имаш повече от приятелски чувства към Дани. Прав ли съм? Начинът, по който говориш за нея е...
- Прав си, но тя хареса него! Аз... оставам приятел и на двамата- инспекторът го потупа по рамото. Защото когато наистина харесваш един човек и го уважаваш, сърцето ти ще отстъпи. В противен случай ще го напълниш с отрова и от това ще пострадаш само ти!-Откровеността и начинът, по който му отговори, наистина го накара да се замисли за честност, прямота и вярно приятелство, че те всъщност съществуват още и такива хора има- Знаете ли, инспекторе? Тя тъкмо се беше съвзела.
- От какво?
- От новината за майка ѝ.
- Аз... реших, че я е оставила- провокиращо започна Страхилов.
- Да, оставила я е, но не я е изоставила!
- Не съм сигурен, че те разбирам.
- Мирослав ѝ казал истината- имала е причина да избяга.
- Така ли? Каква?
- Не зная, господин полицай, Дани не каза много. На следващия ден и старицата ѝ размъти главата и тя стана една... тогава ѝ прилоша и си взе малко отпуск, което за Даника направо беше невероятно. Тя не обичаше да си почива и обожаваше работата си.
- Коя е тази старица?- вече заинтригуван попита Орлин.
- Гадателката на селото- повечето от местните я смятат за луда или я отбягват, но за туристите е абсолютна атракция.
- И какво се случи?
- Не зная какво точно са си говорили, но Дани припадна в ръцете ми, аз се уплаших. Свързано е било с майка ѝ, сигурен съм!
- Как се казва възрастната жена?
- Викаме ѝ баба Нада.
- Значи не е тя!... Или пък... смънка Орлин.
- Какво? Не те чух.
- Говоря си, говоря си...
- Почти стигнахме, пригответе се!- сериозно каза Андрей.
Докато вървяха нагоре Снежана си говореше със Слави. Това, което чу ѝ се понрави. Увереността, с която той говореше, въпреки жаргона и в същото време толкова чувствителен, когато се спомене името ѝ, запалим когато се вплете и случилото се- някак си му се възхищаваше. Млад мъж с буйстващ нрав, все още неукротим в емоциите си. И още повече- сега ставаше въпрос за човек на когото той не само държи, а обича.
- Влюбен си в нея, нали Слави?- той само се обърна и я погледна със светлите си напръскани очи, но някак си така, навътре... дълбоко.
- Искаш да го чуеш на глас, нали?- попита той- Да, така е! Влюбен съм в нея. Знам, че т‘ва наранява човека от ляво на мен, но знам, че ми е и приятел.
- Знаеш ли, че са изчезнали още седем момичетата, приблизително на нейната възраст?
- Не знаех...
- Но не си много изненадан?...
- И ти няма да бъдеш, когато видиш след малко какво намерихме.
- Имало ли е рисунка?
- От де знаеш?- тук вече Слави се ококори.
- Същият брой изпратени такива, дойдоха при нас, в управлението.
- Как така, дойдоха?
- Ей така- листчета в пликове.
- И смяташ, че тя е осмата?
- А ти не? След това, което ти казах.
- Нищо не мога, а и честно не смея да кажа, защото на мене ми се струва, че тука има нещо лично- тук Слави механично заграби шепа листа от земята и ги разпиля разсеяно обратно, яд го беше.
- Защо мислиш, че е лично?- на Снежана ѝ стана любопитно.
- Защото в това, което ще видите след малко, е излята много злоба и съм почти сигурен, че тя познава човека! А и, това, което каза старата, то пък взе, че се случи и когато го каза...
- За кого ми говориш, Слави?
- За селската кукувица- баба Нада- каза ѝ нещо, размъти ѝ мозъка и резултатът е налице.
- Кажи ми малко по-конкретно, за какво точно става въпрос?- Слави ѝ разказа за майката на Дани и състоянието ѝ след това- Знаеш ли, инспекторке, когато отидохме при нея да я питаме, старата и на мене ми каза няк‘ви неща.
- Какво ти каза?
- Да се пазя от собствения си дявол!
- Какво значи това?
- Ти ми кажи, ти си полицайката! Ето, стигнахме...
Влязоха между дърветата. Внимаваха как и къде стъпват. Момчетата се бяха справили удивително. Бяха оградили кървавият кръг, като бяха забили пръчки в земята. Закачили бяха и светлоотразителни парчета плат на клоните на дърветата, които го ограждаха. Слави им показа къде е намерил часовника и остатъците от срязаното въже.
- Защо са факлите?- попита Орлин.
- Не искаш и мечоците, и вълците да ни правят компания, нали?- отвърна му Андрей.
- Ямурлийски, снимай моля те, всичко!
- Може и да няма нужда от това! Аз и Андрейката нащракахме всичко и навсякъде, но както си прецениш! Ти ще кажеш!
- Май направо да ви раздадем значките, а?- без капка подигравка каза Страхилов- И все пак- Данаиле, за всеки случай снимай. Нека чужд обектив погледне и от друг ъгъл. Всичко ще бъде от полза сега. А защо мислите, че са повече от един?
- Ако продължим от тук нататък в тази посока- посочи Андрей, ще ви заведем и до друго нещо.
- Там ли е рисунката?- попита Снежана. Андрей се учуди, но Слави му кимна в знак, че после ще му обясни.
- Каква рисунка, Александрова?
- Момчетата са я намерили издълбана в земята, Орлине!
- Интересно... Ами какво чакаме? Тръгваме!
- Тука обаче сме в индианска нишка по един- каза Слави- Има следи от обувки и аз и Андрейката ги знаем къде са, така че внимавайте! Стигаме до скала, а отвъд нея, чао... има пропаст. Тъй че, мъж отпред, мъж отзад. Първият трябва да е eдин от двама ни с Андрей!
- Води ни!- каза Орлин на Слави, като го изгледа изпитателно, той не се поколеба.
Вървяха точно така. Когато момчетата им посочваха следите, Снежана и Ямурлийски забиваха жълти флагчета до тях, за да може когато дойдат и криминалистите, и лаборантите, да се ориентират по-лесно. Нощта напредваше. Стана ѝ студено, поне на нея със сигурност. Все пак беше градско момиче и тук си личеше- гората в планината, в тъмнината.
- Ето, вземи!- каза Андрей като ѝ подаде якето си- Аз и колегата сме подготвени. Ние сме си планинари. Дебела дреха- винаги трябва да имаш върху себе си... освен връхната такава.
- Благодаря! Ще го запомня!
- Какво беше това?- рязко се извърна Орлин- Чухте ли го, или аз нещо не съм в ред?
- Нощем гората пее друга песен, господин полицай!- започна Слави- През деня красива, мила и приветлива, ама през нощта- друго ти говори, ръмжи, скимти, но най-страшно става, господин полицай...
- Когато замълчи!- довърши Орлин.
- Точно така! Явно го знаеш... Има надежда значи.
- И аз съм отрасъл в планината, Слави! Всъщност така ли е цялото ти име?
- Ако намериш тая дето ме е родила, за да ти каже! На хартийката така пише.
- И ти ли нямаш майка?
- Аз и баща нямам, Орлине! Сирак съм- изхвърлен пред дом за такива като мене, а тъкмо съм се бил пръкнал. Тъй че- сам самичък съм си, без рода. Дойдох тука и тия хора човек от мене направиха! Те семейство са за мен!
- Силен човек си ти, Слави!- каза Снежана.
- Ето я драсканицата!- каза Андрей и я посочи там, под бора. Два метра вдясно от него, беше скалата- отвесна, гладка и необозримо висока, което се виждаше дори в тъмното, а някой наистина ги наблюдаваше от някъде там. Само очите му проблясваха от време на време...
- Не прилича на нашите, Александрова!
- Защото не е, Страхилов!
- Това е знак за предателство!- каза Андрей- това ни накара да се замислим, че всъщност не е един човек!
- И все пак, Снежана, мисля че нашият е част от всичко това. Някак си...
- Мястото ти го подсказва- довърши тя.
- Какво имате предвид, господа полицаи?- попита Андрей.
- Почакай и ще ти кажа!- каза Орлин и отиде до ръба на скалата, а дебнещите очи се ококориха още повече, с риск дори да бъдат видqни.
- Орлине, какво правиш?- изкрещя Снежана- Моля ви, някой да отиде поне да му държи краката!- Андрей и Слави дори не изчакаха тя да довърши. Отидоха и го сграбчиха.
- Така и така ме хванахте- започна Страхилов- наведете ме още малко- искам да пробвам нещо!
- К‘во- да се убиеш ли?- изстреля Слави.
- Дааа, точно така- задоволство се чу изпод скалата- Сега вече мога да се изтегля!- момчетата го издърпаха. Орлин остана седнал.
- Какво намери?- попита го Андрей, а полицаят показа дланта си- беше обагрена с кръв.
- Ямурлийски, дай един тампон и един плик!- каза Орлин.
- Т‘ва нейната кръв ли е?- попита Слави.
- Съмнявам се!- отвърна Орлин доста убедително.
- Що?- и двамата с Андрей с надеждица в гласа.
- Виждате ли дирята на влачене от оня край- някой от скалата се е върнал на земята... и е бил ранен. Дъгата стига до рисунката, а според мен, тя е направена след това! И може би, подчертавам може би- това е вторият наместник в тази история, а с първия са се разделили- С тиха стъпка назад, облещените, следящи ги очи, се скриха в полумрака.
- И на тебе не ти липсва лудост, полицай!- каза Слави за първи път с нотка на доверие към Орлин, а той отвърна:
- Всички момичета са изчезнали тук- в Смолянска околия, всички са туристки.
- Но Дани не е, тя си е от тук!- добави Слави.
- Така е и въпреки това ми се струва, че имат общо по между си!- заяви Орлин с категоричност.
- Да се надяваме ли, че е жива?- попитаха в един глас момчетата!
- Надеждата умира последна- подхвана Снежана- и аз съм почти сигурна, че е жива, а и не само тя- в погледите им разчете благодарност. Не отписвайте другите седем. Тя може да е спасението им!
- От тук имате ли снимки?- попита Ямурлийски.
- Имаме!- каза Андрей.
Слави се почувства странно. Случи му се и първият път когато дойдоха тук, но не го сподели. Усещаше вътрешно напрежение, което не можеше да обясни. Отиде до ръба на скалата. Сложи ръце в джобовете и се загледа в тъмното мъгливо пространство отвъд напред. Чувстваше чуждо присъствие, което може би се подсилваше и от думите на старицата, които той сега чуваше непрестанно в главата си. Беше го наистина страх. И този страх беше близък. Странна връзка имаше на това място. Тук се беше случило нещо и Слави го знаеше. Беше паникьосан и уплашен, но не за него самия, просто тук се криеше нещо и неизвестността го плашеше. Андрей отиде при него.
- Добре ли си?
- Добре съм, братле! Нещо не ми харесва тук. Имам чувството, че нещо ми бяга, че не успявам да го видя, а знам че е тука! Разбираш ли ме?
- Не напълно, но ми се струва, че и нейните думи ти повлияха. За това мислиш, нали?- Слави поклати глава, Андрей се облегна на рамото му.
- Как ви се струват момчетата, колеги?- попита Снежана, бяха се дръпнали по- встрани с останалите.
- Стабилни момчета са!- каза Данаил.
- Има нещо обаче, което ме притеснява!- допълни Орлин.
- И то се нарича „Слави“!- отвърна Александрова.
- Тази „загуба на време“ онази нощ, тя ме притеснява! Много ми е любопитно какво му се е случило?
- Сигурна съм, че ще разберем! И моля те, поне за момент спри да се съмняваш в него и постави всички на равно!
- Не в него, Снежана... Във всички се съмнявам! А и не че нещо, но и той премерва мен в момента.
- Когато се върнем обаче, се налага да говорим с още един човек!- заяви Александрова, сменяйки темата.
- Баба Нада ще да е, нали?- риторично попита Орлин.
- Тя ще да е, да...
***
Дани вървеше по пътя. Спускаше се, беше нанадолнище. Мислеше си за случката, мислеше си за него. Никола наистина успя да я впечатли и въпреки вида и реакцията ѝ, той не се уплаши, напротив- помогна ѝ... Може би тя самата да не се стряска от себе си и от вида си, а да започне да се възприема до колкото е възможно, като нормален човек. Нищо не си спомняше, но той я нарече „Даника“- хареса ѝ. А колко беше изстрадал самият той... И може би това я накара до някаква степен да се обърне към себе си.
Сирените профучаха покрай нея. Една, две... пет линейки се завихриха на завоя на пътя. Тя ги проследи с поглед... и ги последва. Болницата се оказа недалеч. Тя се шмугна вътре и никой не забеляза. Суматохата беше голяма. Носилки, сестри, санитари и лекари хвърчаха с купища марли и кърпи в ръце. „Станала е катастрофа“ дочу Дани от всичко това. Явно имаше много ранени и пострадали и такива, които явно се бореха за живота си. Нея сякаш не я забелязваха. Тя стъпваше бавно по коридорите и оглеждаше хората. Виковете на близки и роднини, които явно вече бяха разбрали, допълнително натоварваше персонала, защото се мъчеха и тях да укротят- поне за малко, за да се опитат да помогнат на когото трябва или поне... на когото могат- с приоритет пострадалите, а колкото е възможно и на близките след това.
Дани застана зад ъгъла. Пред нея имаше носилка, а в нея дете. Момченцето беше цялото в кръв. Костта под коляното му на единия крак беше излязла. Имаше и рана на гърдите, а от главата му течеше кръв. Сестра и лекар си говореха над него.
- Момчето е много зле, докторе.
- Опитай се да ми намериш зала!
- Има ли надежда?
- Няма, но съм длъжен да опитам! А и не можем да го оставим така! Отивай да провериш, аз ще се навъртам, докато приемем всички от катастрофата!- и двамата поеха в различни посоки и малкият остана сам.
- Дани се приближи до него. Ходеше клекнала. Момченцето беше е полусъзнание. Дишаше изключително трудно- учестено, сякаш с тухла върху сърцето.
- Хей!- прошепна тя- Здравей, юначе! Аз съм Дани!- гледаше го, но се опитваше да крие белега си- държеше го в сянката на луминисцентната светлина, за да не се уплаши той, ако все пак успее да я види.
- Аз... Аз съммм... Филип.
- Здравей, Филип. Всичко ще бъде наред, всичко ще се оправи! Само спокойно! Ти си един малък герой, знаеш ли? Имаш ли любим такъв?
- Чове... пая... той...
- Човекът паяк? Оу, ама ти си по-силен и по-ловък от него, знаеш нали. И сега ще му покажеш колко си смел!
Тя сложи ръка на гърдите му. Разтвори пръстите си. Постепенно дишането му започна да се успокоява. Потреперването спря. Другата ръка сложи на главата му. Кръвта намаля, раната се затвори. Даника усети в себе си странна топлина. Доби увереност. Накрая хвана с две ръце оголената кост на крака... и тя се скри на мястото си, а раната над нея се затвори. Дани се стресна от себе си, но това което се случи ѝ хареса. Сякаш в този момент излезе извън себе си и почувства странна сила- необяснима енергия, извън нея самата. Не можеше да я обясни, но сега не беше и нужно. Тя помогна и това искрено зарадва сърцето ѝ, след ужаса, който паметта ѝ криеше от нея. Момченцето заспа. Тя забърса кръвта и сълзите му. Гледаше ръцете си все още невярващо.
- До скоро виждане, мой малък приятелю! Чао, мой смел герой!- някой зад нея приближаваше и тя се дръпна встрани в ъгъла. Засилиха носилката по етажа към някоя стая- Не! Почакайте!- сподавено извика тя. Последва ги, за да се увери, че всичко ще бъде наред. В този момент ѝ причерня. Падна на коляно. Гласовете се блъскаха в главата ѝ. Образите пред очите ѝ се размиваха. Пълзеше механично с ръка опряна на стената. Сърцето ѝ се разблъска като вибрациите от удари по кожата на тъпан. Сякаш нещо или някой искаше да излезе от главата ѝ.
- Ей, какво ти е? Ехоо!- някой я раздруса.
- Аз- лицето ѝ се откри.
- Спокойно, стой тук, ще донеса количка, изчакай!- но тя не го послуша. Поразмина ѝ сякаш от адреналина и успя да се изправи. Дотътри се и се вмъкна в тоалетната. „Дано да е решил, че съм част от пострадалите“. Опря ръце на стената, за да успокои дишането. Изчака така няколко минути и излезе. Отиде в отсрещния коридор. Приличаше на отделение или пък реанимация- малко стаи с лежащо болни.
В една от тях имаше човек. Изглеждаше така все едно си спи спокойно. Тя се залепи за прозореца. Главата му беше обърната към нея. Струваше ѝ се познат. Почувства го близък, без да знае защо и как. Той отвори очи, тя се стресна и се наведе под перваза. Когато набра смелост, се показа пак. Погледите им се срещнаха, той се ококори. Импулсивно сви ръце и отвори уста. Сякаш я позна. Очите ѝ се напълниха. Мускулите спряха да го слушат и тялото му не бе под негов контрол. В конвулсивни гърчове, той протегна ръце към нея. Машините се разпищяха. Сълзите потекоха, той се превиваше. Жилите на врата му се изпънаха. Сестра и лекар връхлетяха в стаята. „Отново получава инфаркт“- проехтяха думите на лекаря в ушите на Дани. Засуетиха се около него. Положението не беше никак добро. Тя го усещаше. Не знаеше кой е този човек- или поне главата ѝ, но сърцето явно да.
Чу се пронизителен сигнал. Ръцете му бавно се свлякоха надолу. Очите му останаха все така ококорени... към нея. И сякаш ѝ се стори, че той я викаше... Ала вече не. Беше тихо. Само машината пищеше пронизително и монотонно, без ритъм... На стъклото се тропна и тя се сепна.
- Коя сте Вие?- чу се заглушен гласът на доктора. Дани побягна. Побягна с все сила и напред. Бързо изхвърча от болницата- от къде и тя не разбра, но се измъкна.
Сви се в едно тъмно ъгълче. Сега вече заплака с глас. Усети се празна, безпомощна и сама. Дали заради, човекът който видя преди малко? Дали защото не оцеля? Постоя така свита дълго време. Когато намери сили да се изправи, продължи по улицата. Беше оживена и широка. Развиделяваше се. Извади ябълката от джоба си и я заръфа. Прозорецът на една закусвалня я привлече, но не кифличките и баничките в тавите на рафта, а телевизорът отсреща- снимка, име и телефон... Ябълката падна на земята. Дани я нямаше.
Лекарят влезе в операционната зала и за момент се вцепени. Малко момченце стоеше в леглото, хванало с ръце коленете си и гледаше в една точка. Връхлетя и сестрата, която го беше довела.
- Кой е това?
- Момчето, докторе, онова малкото в коридора.
- И какво му е?- иронично и все още изненадан, защото знаеше в какъв вид го е оставил, попита той.
- Ами- сестрата потрепери- Нищо му няма... Добре е?- заекна тя от почуда.
- Хей, малкия, как се казваш?- попита докторът, за да потвърди и за себе си, че е същото момченце.
- Филип!
- Как си? Какво правиш тук?
- Защо съм тук и аз не знам, но знам, че моят ангел ме спаси. Тя беше при мен и ми вдъхна сили- възторжено отговори момченцето.
- Твоят ангел?- ококори се сестрата.
- Коя е тя?- попита докторът със силно любопитство.
- Дани! Това е тя!- посочи телевизора, те зяпнаха- И до скоро беше тук. Дано да я видя пак!...
***
Орлин и Снежана отидоха при баба Нада. Не сполучиха много с нея, но поне им каза, че ще дойде с тях в управлението. Тя, те и момчетата се върнаха в Смолян. Тъй като вечерта бе дълга, решиха да не тормозят хората веднага и ги настаниха да пренощуват, въпреки, че вече беше съмнало. Само полицаите се върнаха в управлението. Орлин се отпусна уморен на стола. Отпусна ръце и глава назад. До някаква степен беше удовлетворен от това, което бяха успели да разберат.
- Това май е най-големият ни напредък до сега?
- Така е, Александрова! Малко е безнадежден, но е напредък!
- Убеден си, че тя е част от тях, нали?
- Тя е една от жертвите!
- Може би осмата?- чу се сподавен разтреперан глас. Снежана изтърва папката и Орлин надигна глава. Черните маслинови очи се бяха втренчили в тях и не се затваряха. На вратата стоеше момиче- с белег по средата на лицето и вълнена наметка, като кожух върху нея. Той се изправи все едно някой го убоде. Плахо направи една крачка напред, тя извърна глава към него и го прониза с поглед.
- Коя си ти?- попита той.
- Осмата... Така поне казват там- и посочи телевизора.
- Ти си... Даника?
- Не знам... Коя съм аз?...
Двамата стояха слисани и безмълвни...

Белегът на прасеца беше изчезнал...