автор: kokolinna

Глава X

Слънцето тъкмо започваше да позлатява листенцата и да приплъзва капчиците между боровите иглички. Сега ароматът на смола беше най-силен, направо лепкав.
Мъгла този път не скриваше горската красота, но беше и по-студено. Тук-таме се виждаха и първите запалени комини. Сгушен на такова местенце, погледът и душата ти имаха най-голямата свобода. И носеха на ума само радост.
Дани се събуди отпочинала и спокойна за първа сутрин от доста време. Протегна се, усмихна се и излезе на верандата. Разпери ръце по гредата на парапета, наведе глава надолу и се отпусна. Заслуша се. Звуците, които долавяше ѝ харесваха- радиото на пооглушелите съседи, гайдата на овчаря в далечината и ритъмът на планината. В душата ѝ спокойствието започваше отново да си проправя път. Влезе обратно вътре, напълни напуканата чаша и излезе отново. Този път седна на парапета и се подпря на страничната греда като изпъна крака. Разроши косата си и освободи лицето си, за да се порадва на слънцето. Вдишваше дълбоко и бавно. Така постоя може би половин час. След това се облече като метна любимото елече на гърба си- огнено оранжево с пухкава яка. Взе си само едно шишенце с вода, напъха го в джоба и тръгна. Този път баща ѝ беше излязъл преди нея.
Крачеше уверено и бодро по пътя. Определено беше в настроение. Беше освободила ума си. На едно-две места забеляза изхвърлени шишета и боклуци, което не ѝ хареса, събра ги и ги изхвърли където трябва. Сложи ръката в джоба. Напипа нещо познато- медальонът, който тайнственият рушител на чаши може би беше оставил. Извади го, направи възел на връвката и го сложи на врата си. Погледна нагоре и затвори очи. Повървя така по пътя, толкова години вече изкрачен. Нямаше как да се блъсне в нещо или някъде. Сетивата ѝ бяха изключително изострени. Усети се в кожата си. Чу себе си- онзи вътрешен глас, който сега мълчеше в спокойствие... Вече чуваше гласовете на колегите си.
- Охооо, я вижте кой е тук?- каза Андрей.
- Виж ти кой се е завърнал!- продължи Слави.
- Стига де- десет дни не са цяла вечност!- засмя се тя.
- За тези двамата бяха, Дани!- побутна я по рамото Невена и застана до нея.
- Е, чак пък толкоз? Неве, не преувеличавай, моля ти се!- шеговито каза Слави и намигна на Дани.
- Кажи сега най-важното- добре ли си?- попита Андрей.
- Благодаря ти, Андро, добре съм! А и не ми ли личи?
- Е как, разбира се! Макар, че и като ядосана си все така очарователна- и я прегърна.
- Дай една лапа, момиче?- каза Слави и стиснаха ръцете си здраво, Андрей се отдръпна съвсем умишлено.
- Е, групата нетърпеливци се събра. Аз отивам- каза Андрей.
- Сигурен ли си?- попита Дани- Ако искаш аз да ги взема?
- Не, не- допий си кафето, да имаш време да загрееш за следващата.
- Добре!- каза тя и той отиде.
- Може да се наложи да идеш на Ягодинската довечера- каза Неве.
- Щом се налага- с не много голяма охота каза Дани.
- Еее, ти пък сега! Не ти се случва често!
- Така е, Неве, ама знаеш си ме!
- Знам, Дани... Всички знаят!
- Денят се изтъркули бързо. Тя наистина вече се усети на мястото си. Когато излезе с групата, навън беше заваляло. Зарови пръсти в косата си, разроши я като наведе глава надолу и се изправи. Протегна се и закрачи напред.
- Странно!- каза си Дани- Денят не предвещаваше да вали. Нищо де, ще я караме по вода.
- Даничка?- извика Слави- Искаш ли да те зарадвам?- тя застана близко срещу него.
- Давай!
- Андрейката ще те замести на Ягодинската. Ти оставаш тук! К‘во ще кажеш?
- Ще кажа, че се радвам! А още нещо няма ли?
- К"во например?
- Ами знам ли... Може би щяхме да си виждаме довечера?
- Ама ти сериозно ли?- ухили се Слави- Естествено, че ще се видим! Само чееее...
- Какво, хитрецо?
- Ще се наложи да ме почакаш! Не че трябва да стоиш тука де. Към девет вече ще съм на линия.
- Ще те чакам пред твоята пещера, катерачо!- издиша тя в устните му, обърна се и тръгна към барчето.
- Тъй да бъде, Даничка!- каза Слави по-скоро на себе си. Но беше щастлив! И на него му личеше.
Даника излезе с поредните очаровани и последни за деня. Изредиха се да ѝ благодарят и да ѝ стискат ръка. Доволни бяха и щастливи. Седем минаваше, денят изчезваше, дъждът се усили. Стана и по-студено. Тя видя Неве и отиде при нея да си побърборят. Мислите ѝ обаче бяха за онези сиво-зелени дълбоки очи с малки черни точици, които сякаш всеки път сменяха местата си, криейки се от светлината. И щеше да ги види съвсем скоро.
Девет наближаваше и тя тръгна към пещерата. Метна качулката на елечето на главата си и закрачи по разкаляния път през гората. Ботушките ѝ бяха стабилни, така че тя нямаше проблем с това. Не се и пързаляше. Изкачи стръмнината без проблем. От върха ѝ се виждаше пропаст- една от многото характерни за този район.
Слезе надолу. Вече наближаваше пещерата. Като че ли зад гърба си усети стъпки. Обърна се- нищо. „Сигурно е от дъжда и вятъра“- помисли си тя. Вторият път обаче ги чу по-отчетливо, спря се.
- Слави, ти ли си?- отговор нямаше. Тя се почувства несигурна и забърза крачка. Шумът я последва. Дани побягна... и той побягна след нея. Побягна така, че да я накара да не гледа на къде върви и да излезе от пътечката. Накара я да влезе в неговата такава. Изведнъж пред нея изскочи една сянка. Последва удар по главата. Дани загуби съзнание.
Опита се да отвори очи. Трудно беше и болеше. Погледът беше замъглен. Достатъчен обаче, за да види сенките- бяха две- тъмни и черни с качулки на главите. До този момент бяха с гръб към нея. Мястото ѝ се струваше непознато. Опита се да помръдне и разбра, че ръцете и краката ѝ са вързани. Сгъна се като червейче няколко пъти и изпъшка. Когато усети, че е безпомощна, приливната вълна на страх този път я изпълни. Вените по врата ѝ изпъкнаха. Шумът от листата под нея, накара сенките да се обърнат.
- Ти да видиш- принцесата се събуди!- каза единият. Гласът му ѝ се стори познат.
- Нощта едва сега започва, кукло! И уверявам те, ще бъде дълга и мъчителна!- продължи другият с дерящ глас, все едно с рана в гърлото.
- Кои... кои- Дани се опита да се завърти- Кои сте вие и какво искате от мен?
- Нещо, което няма да дадеш доброволно, но пък в това е играта, нали! Ще я изиграем заедно, но накрая ще си го вземем, сигурна бъди!- Дани потръпна. Дрезгавият кимна на другия.
Той я нарами на гърба си и отиде с нея до едно дърво. Изтупа я до него, по-скоро направо я изсипа там. Тя изохка от натъртването. Вратът ѝ се лашна назад и удари главата си... отново, а обратната засилка я накара хубаво да го види. Блесна острие. Тя прехапа устни. Сряза въжетата на ръцете ѝ. Тя се възползва от момента, сгърчи се и се опита да го избута, но той беше по-силен и я изблъска в дървото. Извиси се над нея и я удари. От лявата страна на устната ѝ потече кръв.
- Ей!- извика другият- По-кротко, не искаме играта да приключи така тъй бързо, нали? Нали?- повтори по-силно и настоятелно, а дрезгавият глас прозвуча като мечи рев.
- Добре, бе, добре бе... Уф....
- Взе ръката ѝ и я изви рязко назад, тя изпищя.
- Викаш или не, тук никой няма да те чуеее!- с подигравка каза той.
- Може и да има кой!- изсумтя тя.
- Ооо, няма, няма..
После хвана и другата ръка и ги завърза зад дървото- с достатъчно широк дънер, за да я опъва и боли и все пак, ръцете ѝ да бъдат завързани и сключени здраво в обиколката му. Той се наведе и погледите им се засякоха. Даника се ококори.
- Ти? Ти лиии? Теб май те познавам, а?
- Слабо вероятно, пиленце! Но бъди сигурна, ще се запознаем- студенина излезе с шепнещия дъх.
- И този глас... Гневът в нейния растеше, но с него сякаш борбеността и силата също. Другият го избута. И той клекна до нея. Тя го измерваше с ненавист отгоре до долу. Изплю се в лицето му. Той затвори очи и когато ги отвори отново, погледът беше друг. Погледът му помътня. Зашлеви ѝ шамар- цялата ѝ уста беше вече в кръв. А въпреки маската, на него му личеше колко му харесва властта, с която разполага в момента, която имаше над нея.
- Знаеш ли... скъпа? Не си първата. Но пък си специалната.
- Не съм ти скъпа!- проскърца със зъби тя.
- О, напротив! Безценна си!
- И защо? Кое ме прави такава?
- Всичко! И тук... не можеш да ми кажеш „Не“!
- Нима? Искаш ли да пробваме?
- Не можеш да ми се противопоставиш!
- Така ти е лесно, да! Само ме развържи и ще видиш!
- Така ли било?- хвана я за косата и я дръпна рязко назад. Този път нямаше писък, само изсъскване. Извади нещо стъклено и малко от джоба си. С палеца отби тапата- Сега ще го изпиеш!
- Да бе!- опита се да извърне лицето си и се прехапа.
- Ооо, ще, ще!- стисна челюстта ѝ, за да отвори устата, а за по-сигурно дръпна и косата още по-силно назад- и го изсипа- Чудесно! Сега вече ще търпиш на болка достатъчно, за да не губиш съзнание, но да ти се иска да умреш. Ще чуваш и ще чувстваш всичко. Ще ме молиш да приключа с теб!
Дани зари в пръстта с двата завързани крака. Заби петите и ровеше до кръв- като бик пред тореадор, само дето усилията бяха в пръхтенето, защото само то остана и започна да наподобява скимтене- спънатият бик остана и без рога. Усещаше как течността си проправяше път надолу. Ала сякаш адреналинът сега ѝ пречеше и ускоряваше този процес.
- Не се съпротивлявай! Излишно е!
- Какво ми даде? Отрова ли?
- Не съвсем!- погледът ѝ отново се размаза- Не се дърпай, Даника!- Образите станаха двойни и тройни. Сянката знаеше името ѝ, ала не тази същата, която тя разпозна... Какво се случваше тук?
- Какви хора сте вие, бе?- силата в гласа ѝ значително намаля, беше по-скоро шепот- Хора ли сте изобщо? Животните са по-добри от вас!
- Така е, но за съжаление най-опасният и кръвожаден хищник е човекът! И тази вечер ще го разбереш!- другият се доближи до него.
- Ши пра‘иш ли нещо или ши дърдориш?
- Махни се!- тихо, но заповеднически му отвърна.
- Не дрънкай, а действай!
- Знаеш ли, Даника? Братовчедката на полицайчето също излезе така упорита като теб, също се бореше дълго време!- гласовете им за нея звучаха като размазани. Трудно задържаше главата си на едно място. Виеше ѝ се свят.
- Живи... Живи ли са?
- О, дааа... За сега! Почти... всичките седем.
- Знаеш ли?- опита се да фокусира погледа си върху него, но по-скоро събра очи- Жалък си!
- Така ли?
- Защо носиш маска? Страх те е, нали? За това си си довел и другарче. Сигурно зад нея носиш лице на невестулка и дребна недооценена и пълна със злоба душица- той стисна юмруци- Сигурно нищо не вършиш сам, нали?- погледна я с яд. А тя него както беше в това положение, пак гледаше от високо. Това го вбеси- Не ти стиска, нали?
- Ааррр! Замълчи, проклетнице!- вече говореше през зъби, а ревът се превърна в сблъсъци на метална челюст? Затвори си устата!
- Защо? Защото боли от истината, нали?
- Млъкни ти казааах! – протегна ръка нагоре, а в нея проблясна нож- заби го под гърдите ѝ. Даника се оцъкли. Дъхът в устата ѝ стана горещ и лепкав. Погледът ѝ, търсещ неговия, не бе достатъчен и мускулите на лицето отказаха. Главата натежа. Усети раната- сякаш се запали отвътре, а горещата кръв се вледеняваше, изтичайки навън, колкото и острието да пречеше. Той прокара ръка през лицето си, все едно си избърсва устата и след това я сложи върху нейното. Тя олекна. Краката ѝ бявно се спуснаха на земята. Той стана.
- Твоя е!
- Най- накрая!- той отиде при нея. Извади ножа от тялото ѝ, последва сподавен крясък. С него сряза въжетата на краката ѝ. Разпра панаталоните. Разкъса бикините ѝ. Заби ножа в земята до себе си.
- Убий ме!- това можеше да се разчете само по устните ѝ сега, би я чул само глухоням, но той бе достатъчно близо...
- Още е рано скъпа! Първо ще ме позабавляваш! Виж каква си сочна и хубава, и стегната.
Той се изправи за момент, колкото да махне колана си. Тя чу свалянето на ципа. Ръцете ѝ се бяха разкървили от дърпане. Щяха да излязат от раменните си стави. А пръстите, с които бе опипвала и ровила пръстта и около себе си, бяха останали без нокътните си плочки. Жилите по тялото ѝ щаха да изхвръкнат. Сълзите пареха по лицето ѝ повече от раните. Той се наведе и я разкрачи. Придърпа я към себе си максимално, колкото дървото му позволяваше, а и малко повече- едва ли му пречеше и да счупи ръката ѝ. Бръкна под блузата ѝ. Започна да мачка гърдите ѝ. Опита се да навре езика в устата ѝ, но тя го ухапа.
- Още се дърпаш, а? Удари я пак, почти със свита в юмрук ръка. Дани почти загуби съзнание... почти. А може би сега и се искаше да не усеща нищо- Влажничка си- езикът му не можеше да си намери място в устата. Той прокара гнусните си ръце от дупето през вътрешната страна на бедрата. Влезе в нея. Грубо. После използва и пръстите си... няколко пъти. Сълзите пресъхнаха. Лицето стана безизразно. Тялото просто се движеше само вследствие на неговите гнусни набези. Вече ни вопъл, ни стон... нищо- една полу-жива по чудо кукла в лапите на кръвожаден кукловод- Ох, ама ти си нова в „занаята“, не си топлила кревата... до сега!
- Какво каза?- дрезгавият избоботи изненадан.
- Девица е... Е, или поне беше- изсмя се злобно.
- Сигурен ли си?
- Абе, ти сериозно ли? Ела и сам провери!
Изправи се и започна да се опасва. Дрезгавият сякаш започна да се бори с мислите в главата си. Това, което разбра явно го изненада- неочаквано и нежелано. Той се доближи тихомълком. Извади ножа от пръстта, но на слабата светлина, онзи все пак видя сянката му и как замахва. Успя да се обърне навреме, въпреки, че ножът го одра доста лошо по лявата ръка. Кръвта веднага обагри якето.
- К‘во правиш бе, кретен? Защо се опитваш да ме утрепеш? Не беше такава уговорката!
- Сменям я в момента!- извади и пистолет.
- Защо бе?
- Защото така ми харесва!- и стреля. Той падна, но тъй като беше стръмно се изтъркули надолу. Чу се вик. Така ти се пада. Само дано пропастта е достатъчно дълбока. Обърна се към момичето. Все още дишаше. За момент сякаш се поколеба. Отиде при нея, доближи се и я целуна- никаква реакция. Ирисите ѝ се бяха скрили под горния клепач. Той се изправи. Разкрещя се, разбесня се и започна да рита дървото отсреща. Но както избликът рязко започна, така и спря. Обърна се. Беше същият онзи мътен мъртвешки поглед. Пердето пред него падна. Извади ножа и отиде пак при нея. Поколеба се само на първия замах. Прободе я в рамото- вик не последва, но ударите с острие- да. Кръвта ѝ обагряше земята все повече и повече, раните станаха безброй.
През маската излезе пяна- там където трябваше да е устата. Пое си въздух. Преметна крака си и застана от едната ѝ страна. Обърна лицето ѝ към себе си. От лявото слепоочие, през носа, та чак до дясното ухо прокара дълбока линия с ножа- кърваво “S”- на това приличаше.
- Щом няма да бъдеш хубава само за мен, ще бъдеш грозна за всички!
Взе тялото и закрачи. По пътя се ослушваше и оглеждаше. Нямаше никой. Стигна до изхода на пещерата.
- Сега завинаги ще си останеш в твоята любима пещера, Даника!- и я хвърли право надолу в непрогледната и мрачна дупка. Не чу падане- Още по-добре, може да съм улучил направо реката! Обърна се и си тръгна...
Тя не падна във водата. Падна до нея- безжизнена, полугола и обляна в кръв. Бутилката изскочи от джоба на елечето и се разля върху него.
Дъждът се прокрадваше отгоре. Капеше върху тялото. Тя не помръдваше. Оставаха няколко минути до края на тази зловеща нощ на дванайсти септември...
Орлин изпрати Снежана и закрачи по пътя към тях. Пликът беше в него. Потупа го върху другата ръка няколко пъти и го отвори, за да види рисунката. Изобразяваше няколко концентрични кръга един в друг и от центъра на най-малкия се спускаше стрелка надолу.
- Ластик за коса? Отново лична вещ... Кръг като кръговете по рисунката. Но пък по него няма никакъв косъм. Отново кървав отпечатък в средата. На дванайсти септември получавам номер шест. Дали значи нещо, „приятелю“?
Пътят му минаваше през управлението. Реши да остави уликата там, да не я носи със себе си вкъщи. Естествено то беше празно, с изключение на дежурния до вратата. Изненадата му обаче бе доста голяма, когато на плота на приемното срещу входа видя още един плик... адресиран по същия начин. Кръвта му завря, но се опита да не го покаже пред дежурния. Взе едно макетно ножче и го отвори без да пипа съдържанието... Рисунка номер седем и очила. Орлин наведе глава и разтърка лицето си с ръка, сякаш за да изчисти черните мисли от главата си. Качи се на две- на три до кабинета си и ги хвърли на бюрото. На излизане попита полицая:
- Видя ли кой донесе този плик?
- Не, господин инспектор! Когато застъпих смяна, вече беше тук!
- Добре, хайде лека!- махна му с ръка и си тръгна.
- Мизерник нещастен! Защо го правиш бе? Какво целиш? Какво се върти в извратения ти мозък? Три за един ден! Нещо се случва с теб и това не е на добре... никак не е на добре!
Прибра се ядосан вкъщи и тръшна вратата. Свлече се по ръба на стената. Алкохолът отдавна се бе изпарил от него. Макар, че сега му се искаше втора доза- силна доза, ударна и притъпяваща. Вдигна глава. На стъклената масичка до дистанционното имаше плик.. пак плик.
- Честно ли? Не е истина! Май се опитвате да ме побъркате, а?
Орлин се изправи като ужилен. Сякаш подът под краката му запари. Върху него не пишеше нищо. Потропа с кокалчетата на ръката си по масата няколко пъти. Отвори го- същата стара, направо древна картон- хартия използвана за случая. Написаното го накара да излезе на терасата. Заключи ръце в желязото на парапета и извика колкото му глас държи. Гърмежите го приглушаваха достатъчно, за да не чуват и съседите. Дъждът го мокреше, но не му пукаше. От време на време светкавиците осветяваха лицето му и сред дъждовните капки по него, се спускаха и сълзи с горчиво-солен привкус. Главата му щеше да се пръсне и в момента именно студената небесна вода я задържаше на раменете му.
Бележката, полусмачкана се развяваше по пода, заради вятъра и отворената врата на терасата.

„Нея не спаси! Намери майка ѝ!“ Б.

Глава XI

Дъждът спря. Слаба лунна светлина се прокрадна през процепа на пещерата. Падна точно върху нея. Тя не помръдваше. Тялото беше в неестествена поза- зверска картина. След падането кракът се беше счупил и стоеше извит в остър ъгъл назад- петата почти опираше кръста. Цветът на кожата не се виждаше, защото всичко беше в кръв и спластената от нея коса покриваше лицето ѝ.
Ударите на водата в скалата се засилиха- така сякаш пещерата се разгневи, или може би заради падналия дъжд. Тя прииждаше на талази- все по-силни и по-силни. Стълкновението на реката с камъка все повече напомняше на гонг, само дето ехото се засилваше, а не утихваше- ядът не стихваше в жарта, а се разпалваше. Сякаш водата искаше да си проправи път и да излезе навън- да изригне като вулкан, само че вместо лавата да застине- водата да заври. Блъскането стана толкова силно, че земята потрепера- като тътен на прииждащ земетръс. Честотата на пулсациите толкова се скъси, че те почти се сляха. Сякаш самата пещера не можеше да понесе такова зверско безчестие от нечия черна душа в човешка черупка... Последва затишие, най-силното мълчание на света- това описваше този момент. Секунди по-късно последва нещо като взрив- все едно великан скочи с двата крака на земята и я разцепи.
Ръката ѝ се отлепи от пода и подскочи нагоре. Кънтенето на реката заглъхна, но остана постоянно. Намокреният от шишето джоб засвети- слабо и на големи интервали. Медальонът на врата ѝ се издигна по посока на светлината, все едно се опитваше да се откъсне. Придоби цвят на нажежен в огъня метал. Стържене и звуци на такъв озвучиха пещерата. Конски тропот прииждаше от планината и с вихъра довя и него...
От сянката се появи тъмна фигура- с дълго наметало и качулка. Отиде до нея и се наведе. Сведе глава до здравия си прасец. Ботушът беше изящен, излят по крака му- кожа с оплетки от конска опашка. Под светлината на острите връхчета на новата луна, усилена от дъждовните капчици, проблясна златен ножник, а там сигурно имаше меч. Наметалото го покриваше, но не можеше да скрие тялото- сила и могъщество, това излъчваше. Лицето също не се виждаше изпод качулката, но очите светеха в тъмнината.
Опря чело в нейното. Издиша в устата ѝ. Хвана медальона с ръка и започна да реди слова- на език тъй далечен, но познат, сякаш от отминал свят. Видя блясъка. Извади го от елечето- беше цвете, малко и повехнало като нея, но като че ли силата му тепърва прииждаше. Той го сложи в дясната ѝ ръка, сви пръстите в юмрук и я положи върху сърцето. А малкото цвете спусна зелени филизи- тънки и фини, обви ръката и сякаш я притисна по-силно до тялото. След това стъбълцата плъзнаха- първо към главата, а после и по цялото тяло.
В твоите вени тече неговата кръв!- шепот гръмовен се разнесе в пещерата. Хвана я с две ръце- през кръст и колене, изкачи се на скалата и застана пред дяволската паст. Тътенът отново се усили. Да, водата не се виждаше, но адското блъскане те караше да настръхнеш и да не си позволиш и за миг да забравиш, че тя е там.
- Вод Стий*! Пусни я! Нека да преминем! Тя не ще разкаже за тайната пътека. Освободи водата!- но тя се разбушува още повече и започна да покачва нивото си- Тя е негова наследница! Пусни я, Стий!- извика той с дълбок и силен глас.
От гърлото се понесоха самодивски напеви и мелодия от арфа-толкова сладкогласни и нежни, в абсолютен контраст с цялостната картина... И тук наистина последва земетръс. Тризъбецът издълбан в скалата светна. Камъкът, на който бяха стъпили се издигна и разцепи на две. Той- с по един крак от двете страни и с нея на ръце. Водата се отдръпна и издигна завеси върху скалите, а из под нозете му се появиха стълби. И те поеха надолу...
Поеха по тесен и силно извит път. Водните завеси донякъде го осветяваха. През тях пробягваха сенки, долавяше се ехо, дори вик- сякаш ги гонеха и отново потъваха в изгнание- удавени в самодивските напеви и нежните изплетени от сянка ръце. А пред тях се чуваха стъпки сякаш бос крак пляска в локва. След време мокрите пръсти започнаха и да се виждат. Мокрите стъпки ги отведоха в една огромна зала. Беше светла, с гладки стени и под, а по средата само една каменна маса-кръгла. Той закрачи към нея, но в този момент пътят му се препречи от няколко стълба водни оплетки, които постепенно очертаха фигурата ѝ. Бяла рокля с цвят на гребен на вълна̀, коса от кварцов прах и слюда, а на главата венец от житни класове- такава жена застана пред него.
- Благодаря ти, Вод Стий... че ни пусна.
- Позамислих се, Алп Барин*, признавам!
- Знаеш, че се намесваме когато има чиста кръв!
- Прекалено е буйна, не мислиш ли? Никак не се подчинява!
- Странно... Прилича ми на теб!
- Внимавай, победоносецо! Тук си на моя територия!
- Стий, земята е една! Делихме я някога и сбъркахме, обединихме се и спечелихме!- очите ѝ се въртяха като рибки в аквариум.
- А те какво правят сега?
- Ще ме пуснеш ли да оставя момичето на масата, или ще продължаваме да обсъждаме миналото?- тя се отдръпна.
- Не съм съгласна, така да знаеш!
- И да си, и да не си- няма значение, ще помогнеш!
- Нима? И ти ли ще ме накараш?
- Не! Тя ще го направи- ела и виж сама!- красивият воден призрак се доближи до нея. Изпиваше я с поглед, сякаш преценяваше всяка частица в тялото вън и вътре. Прокара ръка през лицето ѝ. И така надолу с пръсти до свитата ръка. Отвори я. Видя цветето и рязко обърна погледа си към него.
- Сега убеди ли се? В кръвта ѝ то оживява!- и наистина връхчетата на безцветните до скоро листчета на венчето, започнаха да порозовяват.
- И все пак- защо тогава не се вслуша в думите ѝ?
- А ти щеше ли след всичко случило се преди това?- тя се разпени- Не се гневи, Стий! Нека ѝ помогнем!
- Само двамата не можем!- и обърна гръб.
- Но ние не сме само двамата.
- Как така?
- И той е тук!
- Но как?
- Бил е с нея от онзи ден насам- Барин извади една фигурка- Била е с нея, била е до нея и с падането си- остава под нея- Стий се доближи да види фигурката.
- Значи онази е била негов... вестител?
В този момент се чу силен удар в пода. И приближаваше. Той го следваше. Из под тоягата излизаха искри. Долният ѝ край мачкаше главата на змията. Той застана до тях- белобрад, сребросив, въгленоок...
- Вестител, покровител, закрилник- има ли значение наистина, Стий?- тя наведе глава.
- Добър вечер, Зумудрос*!
- Никак не е добра и ти го знаеш! Кървава нощ в светла луна без начало...
- А тя защо се разхождаше сама?
- Стий?- извиси се гласа на новодошлия- Замълчи!- гласът мембранно се понесе в прорезите на скалите. Той заби тоягата в земята. Замълчи, защото знаеш какво ѝ предстои!- тя се отдръпна назад- Дайте път да мина да я видя. И той отиде при нея, Барин му подаде фигурката.
- Какво се случи с тебе, дѐте?- прошепна той в ухото ѝ- Кой посегна ти в нощта? Враг или приятел тя ти завеща? Даника, цвете Орфеево, ти не заслужаваш това, ще изминеш път тежък и стръмен, за да хванеш отново твойта звезда. Но затвори очи сега!
- Елате при мен и двамата!- те го послушаха. Ти застани до ходилата, а той до главата- Зумудрос разпери дясната ѝ рака и отвори пръстите до върха- аз ще застана отляво встрани, а кръвта Орфеева в Силивряка срещу мен ще стои. Хванете се за раменете!
- Алп Барин, Вод Стий и аз Зумудрос...Кръг е тази маса, кръг във земното ядро, ръка до ръка във бедата съграждаме Слънчево Хоро! От векове назад се бием и борим, със слова върху хартия спорим... и за какво? За да разберем накрая, че с малко търпение и разум, всичко може да стане с добро! Център е Слънцето небесен, на Земята животворна звезда, дарява дихание в пръстта ѝ, още с въздух и вода. Кръв славянска, на прабългарин и трак, ще се слеят в едно за твоя живот, за да се изправиш срещу своя враг и да се върнеш сред хората от твоя народ! Планината е свещена и Даника, ти знаеш това, съживяваш я с твоите слова... Но злоба човешка в паяжина те оплете, отне твоя лъч светлина, част от живота отне ти, а ти плати и ще плащаш висока цена! - лъч се изстреля от цветето нагоре, раздели се на две и се завърза на възел около ръцете на Барин и Стий. Кръвта от тялото се изчисти и всеки прорез и дълбока бразда проличаха... а те бяха много- Малък приятел Безсмъртниче ти подари, ти не разбра, но добро разпозна в усмивката му и връзката човешка остава здрава. Сега всеки от трите народа ще ти поднесе дар.
- Аз, Алп Барин, искам да се бориш както до сега- с мъжка сила в женска снага! Тази нощ ти оживя и с бързина по-голяма от конски бяг те дарявам сега! Води своята вътрешна война, но научи сърцето си отново на мир!
- Аз, Вод Стий, казвам: Нека музиката те лекува, както Неговата арфа хорските души. Вливам самодивска интуиция и силата на буйната река в характера ти, но белезите не ще залича!
- Аз, Зумудрос, ще залича паметта ти- тази черната и всичко покрай нея. С всеки от теб излекуван, ще се връща радостта ти. И така белег ще изчезва ред по ред, но и спомените ще се завръщат в кадър подред. Новата Даника поема глътка въздух в своя нов живот и поема по пътя, за да намери себе си и да върне своето аз!...
Тялото ѝ се издигна. Крайниците бяха на мястото си. Цветният лъч я обви около кръста. Вля се във всяка нейна рана. Тя отвори очи. Беше свободна, безтегловна и безпаметна. Не виждаше никой от тях. Виждаше само светлината. Връхчетата на косата започнаха да потъмняват и така чак до корен... Но усещаше присъствие- някакво странно мравучкане отвътре и вън. А какво чувстваше, щеше да разбере тепърва.
- Изведи я на безопасно място, Барин! Ако тя извърви успешно пътя си, един ден ще види това, което най-много иска! Стига да го заслужи, мечтата ѝ ще се сбъдне!
Зумудрос се скри така, както се и появи. Стий изпрати Барин и затвори тайният вход. Скалата върна предишния си вид. Водните завеси се сгромолясаха. Пяната се завихри на момента и войната между камъка и реката започна отново.
Но от къде го изпрати? Веднъж слязъл там, не се връщаш по същия път. Не! Каменната маса под тялото на Даника се завъртя, и тя с нея във въздуха, така че зад главата ѝ застана Вод Стий! Погледна я и се усмихна леко високомерно. Сложи ръка на челото ѝ. Масата се изравни с пода, загуби очертанията си. Повърхността започна да потреперва, докато не се превърна във водно огледало. Барин надникна. Дъното се виждаше- кристално, ясно, с перлен блясък, чисто като сълза.
- Изглежда ми измамно!- каза той.
- Страх ли те е, войнико?
- Дай ми Даника!
- Сам си я вземи!- и водният дух се пръсна на милиони капчици. Тялото полетя към езерото и падна във водата.
- Ах, тииии! Стийиии! - с гняв каза той и скочи след нея.
Хвана я бързо и се понесоха в лабиринта. Спокойна отгоре, отдолу теченията бяха страшни. Дори с неговата сила, имаше трудности да се пребори със стихията. Изхода се виждаше. Изплуваха из под ледените води някъде насред гора- а пръстта и листата отново скриха тази следа. Той свали наметалото си и я обгърна с него- на момента придоби нейните размери и дължина.
- Така няма да ти е студено. Ти си силна жена, Даника. Оставям те сега. Тук лесно ще се ориентираш. Близо до пътя си. Ако се наложи, Боян ще ти помага. Има опит като теб с тази пещера, макар и да е загубил зрение и да не помни това! Няма нужда да го виждаш, но той ще е до теб! Намери този, който ще ти помогне, той те очаква!- шепнеше той на заспалото момиче. Озърташе се постоянно, погледът сякаш на сокол- Върви само напред, никога недей се обръща назад. Миналото само ще те достигне и ще застане лице в лице с теб... Ще мине време, но ще стане. Разочарования много, но и разплата ще има! Този, който я заслужава, от теб ще я взима! Медальонът си остава твой, защото Даника, ти си моят герой!- хвана двете ѝ ръце с неговите и ги покри. Опря ги в челото си. Зареди тихо слова, така като тиха вече беше нощта. Накрая ги целуна и се изправи. Наби крак в земята...
Далечен конски тропот, стържещ звук на метална подкова, толкова мистерии и тайнствени неща, той си отиде в нощта.
Не мина много време и тя отвори очи. Беше влажно и студено. Дъхът ѝ се виждаше. Тя се изправи. Завъртя се. Погледна наоколо, погледна и себе си. Стресна се.
- Какво правя тук? Защо съм тук? Какво е това върху мен? Развърза наметката. Видя белезите. Прокара пръсти през тях. Очите ѝ се наводниха. Сякаш когато ги докосваше, усещаше болката- пулсираща и пареща. Свлече се на колене. До нея имаше нещо като локва- останала от дъжда до дървото, на което бе опряла рамо. Наведе се, огледа се и видя грозния дълбок прорез, разделящ лицето ѝ на две. Тресна с ръце в земята и изкрещя. Като ранено животно, което не знае какво да прави. Викът от силен, сподавен стана- заехтя в душата с истински дълбоката рана. Но тя се съвзе, окопити се бързо- сякаш сърцето в този момент изстина... Изтри лицето си- Коя съм аз?- погледът стана категоричен. Сякаш лентата на мислите в главата ѝ рязко смени посока. Избистри се. Вледени се. Погледна се още веднъж. Метна качулката на главата си и изчезна...

*Алп Ба̀рин - Прабългарски Бог на победата и войната. Един от Алпите Диви. В превод името означава „Победоносец“.
*Вод Стий - Славянски дух на водната стихия
*Зумудрос - Тракийски Бог лечител