автор: esperanca

Той, никога не проси. Когато се доближиш до него и му предложиш храна или дребни монети, винаги му става неудобно и сконфузено се свива в себе си:”Ама защо, няма нужда, наистина”. После дълго благодари и благославя, а погледът му жив по човешки те съпровожда, след като си отминал и този поглед отнасяш със себе си в уютния си, топъл, комфортен и твърде често богат дом.
Той няма име. Бездомен. Висок и прекалено слаб, леко прегърбен, дрехите му стоят като на закачалка. Той няма цвят. Скулите му изпъкнали, бузите хлътнали някъде дълбоко под гъсто окосменото лице, брадата му се слива с дългата, неоформена коса. Безцветен.
Той няма възраст. Природно интелигентен с онази фина изтънченост на чувствителните души. Говори правилно, без диалект. Допускам, че е по-млад от мен. Усещам, че е образован. Излъчва онази смирена гордост, която притежава човек, свикнал да разчита само на себе си, без да очаква нищо от никого, без да иска нищо от никого. Спокоен и неозлобен.
Неразделно винаги го следва едро куче. Старо, порода – улична превъзходна. Накуцва с десния заден крак. Когато му подадеш хляб или някаква закуска, първо отчупва на кучето, дава му достатъчен брои залъци, докато се нахрани и едва след това дояжда остатъка. Вярно е, че кучетата притежават качеството да приличат на стопанина си. Благо, смирено и кротко. Кучето на Бездомника. То не е улично. Двамата си принадлежат.
Тази година в началото си април бе снежен. Температурите падаха до под нулата. Той разгърден, облечен с пуловер и панталони далеч от неговия размер, балтон, който се развява от широките му крачки. Сив. Нахлузил стари, изрязани на чехли офис обувки, на бос крак. Ходилата му черно-лилави. Като при измръзване. Изражението му спокойно, тихо, по нищо не личи да изпитва болка или студ.
Нереален безцветен силует, който бавно, но уверено крачи през априлския сняг. Милост по гробища. Нашата занемарена съвест.

Тя, никога не проси. Трудно е да я доближиш. Излъчва онази непримирима гордост на обидена от живота. Храни се от кофите за боклук. Около устните й са избили кели и локвещи рани. Тя има име: Мая. Цветната Мая. Облича се в ярки розово-сини-зелени гами. Винаги всичко и е в тон. Дори шапката. Обута с ботуши. Дори през лятото, изпитва психичен студ. С дълги русо-златисти коси. Една нереална пролет на Ботичели, която не носи цъфнала клонка, а дебела стругована сопа, с която се пази от бездомните кучета и хората.
С две висши образования. Интелигентна. Интересен събеседник по всякакви теми. Чете. Не допуска никого до себе си. Не приема подаяния. До онази студена ноемврийска вечер, когато дойде в читалището за представянето на Антевасин. Влезе последна и седна в крайчеца. Опита се да избяга първа, но я настигнах по стълбите и й подадох книжка. Оттогава, когато я срещна по улиците, не се страхува, заговарям я отдалеч. Докато я доближа, изричам поредната лъжа, че днес е еди кой си църковен празник, че имам рожден, имен ден, някакъв мой си катешки ден и празнувам, затова я черпя. Говоря бързо, за да могат думите да стигнат до нея, преди мен, топлината в тембъра на гласа да скъси разстоянията, които ни делят, за да не избяга, да ме допусне. Трудно, но само с тези лъжи приема подадената ръка. Отначало очите й оставаха стъклени. Без изражение. Бавно, с течение на времето, започнаха плахо и леко да се усмихват. Очи, които прекалено дълго време са се страхували да се зарадват, да изпитат човешка емоция, защото знаят, емоцията убива, тя е опасна, носи риск и страдание, трябва да стой далеч от нея. Чувствата са лукс, който не може, не трябва да си позволи.
По-млада е от мен. Винаги чиста, мирише на слънце и окосени треви. Има панически страх от кучета. Никога не се разделя с излъсканата до бяло сопа. Разноцветните й капели подчертават бистрото синьо в очите й. Прилича на пастирка от швейцарска картичка. Нашата, неопазена, въпреки дървената сопа, крехка съвест.

"Останете вкъщи. Разходките са забранени. Глоба 5000 лева!"

Цветната Мая и Бездомникът не се разхождат нито по улиците, нито в парка.

Те живеят там.