Между два такта на твоя дъх,
виждам белия траур на пролетта,
тъмнозеления и влажен, кротък мъх-
последната постеля на света...
С латексовите си стерилни пръсти
да прилаская искам двата гълъба,
които правят любов на перваза.
Да помахам на учудените и дебели котки,
самодоволни в своя котешки рай...
Но избуява някаква метална тишина,
заплахата е звук на рог и предстои...
И чакаме - ронливи, временни и малки
готови в онзи миг да се разпаднем
на прашни и бездомни артефакти,
при първото потрепване в крилете
на една отчаяна пеперуда,
някъде далече в Ушуая.
* започнато като коментар на друго стихотворение