автор: yotovava

Небето дири сигурния пристан,
попадне ли в дъждовна паяжина.
Навярно немислимото си искал,
та пътем двамата да се разминем.

Спасението дебне след завоя,
но смелост не събрах, за да прекрача.
Утеха ли е да остана твоя –
светулчица, изплувала през здрача?

Съдба ли е да чакам мълчаливо
на моята врата да се похлопа
и – пленница на мислите си сиви,
да тръпна подир глъхнещия тропот?

И моят сън във мрежи да се мята,
удавен в дим от гаснеща цигара.
Ти може да ми носиш свободата.
Но аз със призраци не разговарям.