автор: Mommy_Shark

Старата къща сподавяше дъха си и чакаше безпомощно. Толкова бе напрегнала гредите и старото си тухлено тяло, че едва укротяваше стъклата да не пищят, а вратите да не се отварят сами, като гигантски криле на обречен прилеп. Грохналата сграда не смееше да диша, за да не изпусне и запамети отново онова, което ще причини ръката в замръзналия сумрачен следобед в самото ѝ сърце - стая 33 на третия, последен етаж.
Очакването караше всички стари пирони, забити в тялото ѝ, да се чувстват като тапи на отварящо се шампанско, готови да разстрелят всичко на пътя си, но винаги оставащи неподвижни в разхлабените си, скърцащи легла.
Стая 33 беше специална. В нея Възпитателят настаняваше само своите любимци, избраните. В началото децата се радваха и се чувстваха богопомазани, все едно са в кралски покои, но само след няколко вечери това чувство биваше смазвано от ръката. За техен ужас само къщата чуваше техните писъци, защото стаята беше специално изолирана – никой да не вижда и да не чува какво става във вътрешността ѝ.
Възпитателят стоеше в сумрака пред старото, покрито с петна огледало, и за пореден път сресваше лъскавата си боядисана коса. Преди имаше мустаци, но трябваше да ги махне бързо, защото едно от децата беше започнало да сънува кошмари и да говори насън. Не трябваше нищо да води към него и мръсната му, винаги измита до розово ръка, с която причиняваше всички онези гнусории и страдания на малките обитатели на дома.
Днес вечерта беше по-специална. Имаше ново момиченце в стая 33 и Възпитателят се готвеше особено старателно за дебюта си с него. Той приближи лице до огледалото и се озъби, за да се увери, че е лъснал до бяло зъбите си. Пристегна колана на съвършено изгладените си панталони и намести катарамата точно в центъра над копчетата на ослепително бялата си риза. Без да бърза той зачука с токовете на лъснатите си обувки по старото дървено стълбище към третия етаж, път, който обожаваше да изминава в сумрака на настъпващата нощ. Натисна бравата на стая 33 без да почука. Знаеше, че момиченцето е вътре. То си беше легнало и изпод тънката нощничка прозираха кльощавите му ръчички, спокойно отпуснати на възглавницата. Възпитателят потърка с ръка жадно изпълнилата му се със слюнки уста и влезе почти безшумно. С лудо нетърпение затвори изморената, тъжна врата след себе си. Чу се отчаяното скърцане на ключа в ключалката от вътрешната страна.
Вече само къщата можеше да чува и разбира какво се случва вътре. И се мразеше. Ненавиждаше се, че ще стане отново ням свидетел на всичко това, което ще причини ръката.

* * *
Светлините на линейката се отразяваха в пожълтелите прозорци на старата къща, отдавна превърната в дом за сираци. Лекарят и шофьорът бързо качиха носилката вътре, блъснаха вратите и с виещи сирени се отправиха към болницата. Дори секундите можеха да бъдат фатални.

* * *
Книжарницата беше напълно тиха, когато няколко деца нахлуха в нея със смях и викове. Продавачът се изправи тромаво, за да ги посрещне. Косата му беше побеляла, но прилежно сресана. Ризата му беше ослепително бяла, а панталоните изгладени. Когато видя трите деца той облиза устни. И по-точно – облиза половината си устна, защото след инсулта много трудно движеше едната половина на тялото си. Ръката му беше изкривена и стисната, но пак потрепна неконтролируемо при появата на децата.

* * *
Само старата къща знаеше съвсем точно какво стана онази нощ в дома за сираци - нощта срещу Голяма задушница (Вси светии). Само старото ѝ тухлено тяло помнеше първото момченце, което се озова в стая 33 и не можа да понесе случилото се вътре. То си беше отишло от този свят, но никога духа му нямаше да забрави болката и срама, причинени от ръката, Ръката, която сега можеше само да потрепва конвулсивно.