автор: osi4kata

Самотата разлепва последните вести
по назъбени стълбове и разбити огради,
а селцето чете, но със трудност, нелесно,
че очите му вече съвсем не са млади.
Днес, например, нататък е потеглил Евлоги,
пощальонът, оставил сиротни писмата,
три писма (да сме точни) - две призовки от Бога
и една телеграма от починал приятел.
По обяд на площадчето, пред вратите на църквата,
всички живи ще дойдат, предрешени във черно,
ще им маха Евлоги, нареден посред мъртвите
и от близките някой ще го види наверно.
Попът, както е ред, ще пристигне по-късно,
имал две кръщенета в града, тъй ще им каже.
Ще чете подир това и ще ръси със кръста,
ще се чувства Евлоги от папа по-важен.
Като кърт ще копае гробарят античен,
само кожа и кости е, хлопащ скелет в килера,,
има сигурна работа, че през ден го привикват
и живее в параклиса, за да бъде намерен.
Ето, идат отдолу изпращачите стари,
млад единствен сред тях е синът на Евлоги,
той повтаря наум своята пледоария,
не е виждал баща си от година и много.
Из махалата на мъртвите скитат улични кучета
и прехвърчат гугутки и охранени гривяци,
падат тежко по плочите най--презрелите круши
и оставят печати от сладост по сивото.
Зее гробът ей там, чака своя Евлоги,
опаковката само, че душата е горе,
обитава по право къща в царството божие,
а вратите на къщата са за всички отворени.