Луната като вещица виси,
оплетена из дрипите на мрака,
оцъклена до лудост тя шепти
в душата ми. И чака, чака, чака.
След малко ще наметна тънък шал
на раменете си и тихо ще изляза
из този мъртво-спящ квартал,
забравил да живее и разказва.
Под тъмната зелена планина
ще спра, след това ще се огледам
за бледата пътека от луна
и ще я следвам, следвам, следвам...
Щом стигна до върха на онзи хълм,
ще се протегна и ще я прегърна.
Луната. Вика ме насън.
Заклевам се, че няма да се върна.