автор: pastirka

Изглеждаше ми толкова голяма,
подпряла гордо с рамена небето!
Мечтаех сянка облачна да няма,
а аз да се любувам на лицето ти.

Дори орлите, дръзнали да литнат
над нея, висота за да покажат,
ядосваха ме, че не ме попитаха
и исках дързостта им да накажа.

Излишен беше и урокът птичи:
гнездо не подарявай ти на вятъра.
Съветите приемах с безразличие.
Не знаех, че статист съм аз в театъра.

И паметник качих собственоръчно
издялан, на върха ти илюзорен.
А болката, когато ме отлъчи,
без милост в пропастта си ме събори.

Тогава чак разбрах, че планината
на моите желания измислени
дори не съществува. А душата
се храни само от кристални истини.

13.02.2020