автор: stanina

Докато един ден Елица спря да идва. На сергията стоеше някой от братята ѝ.
Всичко вървеше според уговореното, в края на ноември Стойчо и Елица подписаха в тесен кръг, както беше модно да се казва: само тези, които бяха и на годежа, и русалката се премести във Варна при мъжа си. Техните ѝ заявиха, че не може вече да работи за тях, защото е друго семейство, а не могат да ѝ плащат. Всеки лев отиваше за новата къща и, както отдавна бяха замисляли, дано до другата есен да успеят, и една оранжерия да вдигнат.
Ели за първи път щеше да живее в апартамент. Новият ѝ дом се намираше в една уличка зад Катедралата в стара кооперация. Хубаво беше, имаше телевизори и в стаята на свекървата, и в спалнята, а не като у тях само в хола и всички скупчени гледаха това, което мъжете гледаха, най-често спорт. Вестибюлът беше свързан с пристроен широк портал с отсрещната стая и превърнат в голям светъл хол.
Като спря да ходи на сергията, Елица се чудеше какво да прави, но Стойчо ѝ заяви твърдо, че жена му няма нужда да работи.
- Почивай си и си гледай живота, че като дойдат деца и да искаш, няма да можеш - и закачливо ѝ намигна.
Майка му рядко излизаше, защото след операцията и диабета доста беше натежала, макар годините да не ѝ бяха толкова много. Сега започна да излиза с помощта на Елка, както тя я наричаше, от другата страна подпирайки се на пазарската количка. Рядко виждаха "старата мутреса" в квартала, но сега започнаха все по-често да я виждат с младата мутреса. В началото шушукаха, че мутрата е довел някое от ония "момичета" да помага на майка му, но като разбраха каква е работата, почнаха да наричат жена му "младата мутреса". Кухнята беше нейна територия от години и все намираше кусури на снахата - ножът не се държи така, колко пъти да повтарям как се реже...Пенсионирана учителка, беше свикнала всичко да държи под контрол и оценка.
- Майко, не придиряй на Ели, на мен така ми харесва - на Стойчо не държеше тоя тон о пред него внимаваше как ѝ говори. .
Подновиха всички пердета и килими с чеиза, само нейната стая остана непокътната. А Мерджана пък накупи цял гардероб дрехи на жена си. На ръката ѝ блестеше красив масивен златен пръстен, а на ушите обеците бяха сменени с нови, златни, но със същите по цвят камъни като старите. Често изчезваше по за ден-два без да казва, връщаше се с някакъв подарък за жените му, както ги наричаше, но никога не говореше къде ходи и какво прави.

В началото Елица започна да се среща и излиза с други "мутреси" от неговия кръг, но бързо ѝ стана скучно да си убива времето с тях. Четеше книги от библиотеката на свекърва си, която винаги с охота ѝ препоръчваше по-забавни и малко известни автори. С учителския си нюх беше надушила прозорливия гъвкав ум и вродената интелигентност на снаха си и понякога си мислеше какво би излязло от това умно момиче, ако беше израсло в друга среда, а не сред хора, вкопчени в земята и парите, но коя беше тя да съди и мисли другите. Доволна беше. че синът ѝ се задоми и нямаше да остане сам, когато тя си отиде.

Свекървата се пазеше от снега и мокрото, и Елица започна от време навреме да се разхожда до пазара, да вижда своите. Не ѝ се налагаше да влачи чанти и торби, защото Стойчо и хората му го правеха с колата, но винаги я чакаше по торбичка с някой буркан лютеница, салата или туршия.
На партера живееше самотна двойка възрастни хора, единствената им дъщеря беше женена в чужбина и идваха по веднъж в годината, а чичо Желязко се беше залежал от година. Леля Минка чистеше входа и пред кооперацията - хем работа си намираше, хем да срещне и поприказва с някой. Така се заприказва с младата буля и скоро се сприятелиха. Елица започна да им пазарува по малко, а леля Минка я канеше на кафе и кекс.
Леля Минка си запълваше времето, като плетеше детски терлички, чорапки, жилетчици и шапчици, и научи и Ели.
- И на теб ще уплета, моето момиче, ама я по-добре да те науча и тебе. В края на улицата в къщата до градинката имам приятелка, която ги продава в павилиончето си за шивашки услуги и кинкалерия, може и за добро да е. Що и ти да не го правиш - така и тя започна, ту да чете, ту да плете.
Напролет вдигнаха тежка сватба в ресторанта до катедралата, за която дълго се говореше.
Лятото наближаваше, старата мутреса започна почти всеки ден а излиза с младата. Предиобед, до градинката в края на улицата или до Катедралата.
- Сине, тая селянка дали не излезе стерилна, а? Нищо не забелязвам, какво става?
- Няма нищо, майко, ходихме на лекар. Обясни нещо с киселинната среда и че понякога трябва време, за да се промени и станат нещата, не бързай.
- Не бързам аз, ама искам да видя внуче, докато още ме има.
- Ще видиш, скоро ще е.
Като захладня есента, Елица започна да се успива сутрин. По навик ставаше рано и рано започваше да потропва в кухнята, а сега едвам отваряше очи. Красивото ѝ лице се закръгли, талията бързо се наля, и беше все гладна и недояла. Бременността ѝ беше лека, но зимата Стойчо не я пускаше на разходки в снега. Ако решеше да иде да види техните, той я караше или пращаше някой с кола да я закара.
Сашка беше родила вече, привършваха покрива на новата къща и оранжерията, радостта за второ внуче беше неописуема.
Така дойде Христина - на свекървата. Двамата със Стойчо избраха името, да се радва майка му. А той беше на седмото небе, започна да нарича дома им "моят харем". Харемът обаче бързо беше разрушен, така влезе в живота им и природеният Мартин.
Гостната стая бързо беше преобразена в детска стая.
На Елица майчинството не ѝ тежеше, свекървата готвеше, четеше и разказваше приказки на каката и я приспиваше, докато майката се занимаваше с новото бебе. От село им пращаха буркани, за да не се мори Елица да готви, както казваше майка ѝ. И двете деца бяха кротки, растяха като по учебник, без да създават грижи и притеснения. Дори Елица отново намираше време да чете и плете.
Хриси вече прохождаше и обикаляше от стая в стая да опознава света, Мартин се мъчеше да лази на голямата спалня.
Доларът скачаше поголовно, чейнчът процъфтяваше, но из махалата шушукаха, че Мерджана го е закъсал със заложната.
Докато една вечер, след като си поигра с малките и ги сложиха да спят, вместо да се приготви и той да си ляга, каза на жена си:
- Ели, трябва да замина за известно време, ще ти се обадя тия дни. Този път няма да е само за ден-два. Не плачи, гледай малките, дръжте се с майка двете, да не страда и тя.
- Няма ли... нещо за из път таковата... да ти приготвя... аз...
- Не плачи, Ели, всичко имам, красавице моя! - притисна я силно към себе си, попи сълзите ѝ с целувки и бързо излезе.
Първите седмици Стойчо се обаждаше през ден, по обед. През ден-два минаваше и оня с торбите, хладилникът не оставаше празен.
Елица заряза четенето, имаше си достатъчно грижи по децата, и малкият проходи, а и използваше всяка свободна минута да плете. Станка даваше заявки вече не само за бебешки плетива, продажбата им вървеше. Тя даваше преждата и заявките, а в края на седмицата плащаше на Елица.
Една сутрин, като се връщаше от Станкини, пред съседния вход рано рано се бяха събрали комшийки и една се провикна след нея:
- Ето я мутресата, навирила глава, нали е хванала Господ за шлифера!
- Ти пък за какво викаш, изгоря момичето, какво ти е направило? - и въздухът замръзна от тишина...
- Дъще, много работи ще чуваш, човек никога не знае какво може да му мине през главата. Станка рече, че ти вървят продажбите, не спирай, нека си подвикват. Думите са като камъка - един ще те удари, друг ще те подмине, но хвърлен ли е, връщане няма. Не давай да те удрят!
Обажданията се поразредиха, и Елица посърна. Децата бяха малки и нищо не разбираха, но на нея сърцето ѝ се сви.
Една вечер, тъкмо ги приготвяше за лягане, на вратата много продължително се зазвъня.
- Отворете! Полиция! - изтича да отвори. Един цивилен и двама униформени на площадката зад него, толкова видя тя.
- Имаме заповед за обиск, Вие сте госпожа Евтимова?
- Елица Евтимова - отговори тя и се отмести да влязат, зачитайки се в листа, който цивилният навираше в лицето ѝ.
- Елке, кой е?
- Майко, полиция, сега ще ти отворя - промъкна се край тях и отвори вратата на свекърва си. Тия дни я беше сковал кръстът и трудно ставаше.
Набързо огледаха стаите, цивилният заотваря чекмеджетата на секцията, а единият униформен влезе в стаята при Христина и заразбутва книгите.
- Имате ли документи за техниката? - обърна се цивилният към Елица. Тя стоеше като закована в средата на хола и само гледаше.
- Елате при мен, тука са - провикна се Христина - Горе в ляво при историческите книги, зелената папка!
Униформеният се надигна, взе папката и я подаде на цивилния. От нея изпадна голям плик;
- В плика са - провикна се отново Христина.
Цивилният седна на дивана в хола и започна да чете листовете от плика. Разочаровано ги разпиля на масата, стана и влезе при старата:
- Госпожо, трите имена и подпис тука, обичате, че е извършен обиск и нищо не е извзето. До-виж-да-не! - бавно и натъртено подвикна, като излизаше от стаята, мина покрай Елица, сякаш не я виждаше, и униформените един по един излязоха след нея. Ели отиде да затвори чак като чу стъпките им на долната площадка.
На другия ден, като отиваше до Станка да ѝ занесе поръчката, леля Минка премиташе входа.
- Елке, снощи полицаите у вас ли идваха, дъще?
- Да, лельо Минке.
Хората говорят, че са хванали бандата на твоя за домашни кражби, за това му закъсала заложната и избягал, дано у вас не са намерили нещо;
- не, майка имаше документи за всичко;
- Е, не е глупав той, ама... в гнездо на оси все някоя ще ужили и теб. А си добро момиче. Живот - дълбокомислено с въздишка заключи леля Минка.
Времето минаваше малките растяха, обажданията съвсем се разредиха. Усмивката изчезна от красивото лице на Елица, очите ѝ потъмняха и помътняха. Започна да извежда децата на детската, но другите майки все придърпваха своите и те оставаха сами.
Зимата мина най-тегово. Рядко излизаха, свекърва ь съвсем се затвори, само до кухнята ходеше, явно това я успокояваше. Малката Хриси приличаше на баща си: по-тъмничка, с черни очи като маслини, но Марин беше копие на Елица - същите вежди, същите метличиняви очи, като бебе за реклама на детски храни. Кротички, гледаха телевизия, малкият непрекъснато драскаше където му попадне, докато каката само питаше:
- Мамо, тази буква "м" ли беше? А тази коя е? - и после си ги повтаряше на глас и сама си ги посочваше в книжката.
Дни преди коледните празници Ели отиде с децата с рейса на село, но още вечерта се върнаха. Сашка работеше в пощата, майка ѝ гледаше детето им, щото градината на село отдавна не работеше, средният брат беше довел и той булка, всички се щураха в оранжерията.
- Еличке, ти сама си го избра. И на нас ни лепнаха "мутрите" покрай вас, и без това не ни обичат много тука. По-добре не идвай, батко ти ще ти докара тия дни зимнина - никога баща ѝ не ѝ беше посягал, но сега като с един шамар я смаза. Толкова ѝ беше гостетото при нейните.
Напролет започна да се замисля за градина, но единствените пари, които виждаше вече, бяха само тези от плетенето. И да им пращаше Стойчо, тя не знаеше. Дума не можеше да стане да помага и рабои на сергия, а техните държеха вече две и още една маса на морската. Не я искаха, не можели да ь плащат, и толкова.
- Защо питаш, нали сметките са платени - ѝ отговаряше свекървата.
- Елке, дъще, жената, дето чистеше в аптеката, счупила крак. Говорих с Донка и Васко, дето я държат, за тебе. Отивай още днес да се разберете, че не могат да чакат, и от там да докарваш някой лев - я посрещна на другата сутрин леля Минка във входа.
Така Елица започна по два часа сутрин да ходи в аптеката, и след обед по един, от снега и дъжда ставаше кално и през деня. И аптеката не беше далече и ходеше пеша. Добре, че Христина се крепеше още, та можеше поне да наглежда децата докато я няма.
Още едно лято и една зима се изнизаха, без никаква вест от Стойчо. Какво ли вече не говореха в квартала, и все гледаха я на улицата, я в аптеката да приказват пред Елица и да я гледат злорадо как навежда глава и се прави, че не ги чува. Ту че бивш авер го гръмнал в Холандия, ту че там с няколко девойки въртял бизнес.
Добре, че Донка и Васко не ги интересуваха тия приказки, Единият идваше сутрин по-рано, отваряше с Елица, тя миеше навсякъде, а той подреждаше рафтовете. Вечер другият затваряше. Често ѝ даваха по някой плик с лакомства за малките, дрешки, книжки и тетрадки. Паметлива и без да приказва много, скоро започна и да помага да донесе нещо от склада, помнеше и по рафтовете кое къде стои и започна и тях да реди.
Един ден се връщаше от Станка, беше ходила да си прибере платеното за седмицата и вземе прежда за новите поръчки. Докато влизаше във входа, някой силно я блъсна отзад, тя изпусна чантата и се свлече до пощенските кутии. Като се освести, видя разпръснатите прежди, портмонето го нямаше, а леля Минка ѝ помагаше да стане.
- Ох, чедо, така се изтряска тая врата, викам на Желязко, я чакай да видя какво става, а то какво било. Дай да съберeм, всичко ли е тука?
- Да. Портмонето е взел, ама в него пари няма, те са във вътрешния джоб - това го беше научила от малка като идваха с майка ѝ в града - никога пари в чанта. На всички дрехи пришиваше вътрешни джобове.
- Браво, чедо, избоде си очите с това плетене!
С плетенето и аптеката горе-долу се оправяше финансово, но ѝ тежеше, че не може да ги прати на детска сред други деца, а растяха самички, само с възрастни. А те растяха като близнаци: Мартин стигна на ръст кака си, но навън като ги изведеше, тя го държеше за ръчичка и не го оставяше сам и за минутка и плачеше с него ако направеше някоя щуротия и се удареше.
Така се изнизаха две дълги монотонни години.
Докато един предиобед, тъкмо Елица се прибра от аптеката, телефонът зазвъня. Докато отиде и вдигне в хола, Христина беше вдигнала в нейната стая.
- Елке, вдигни, Стойчо е - провикна се тя.
- Здрасти Ели, как сте - чу толкова чакания глас - Утре вечер си идвам - продължи той, докато тя успее да се събере и каже нещо смислено.
Колко ѝ трябваше на Елица да разцъфне отново! Цяла нощ се въртя като шугава овца в леглото, на другия ден какво ли не направи, Свекървата цял ден прекара в кухнята, а Елица надвечер премени децата, сложи позабравените сини обеци и върза косата високо, после я нави, очите ѝ отново засиняха с магнетичната си красота.
Когато вечерта на вратата се позвъни, децата първи изтичаха да отворят.
Стойчо ги гушна през прага, и без да се събува, влезе направо в хола. Майка му седеше на единия фотьойл. Мина покрай Елица на портала и мимоходом я целуна, пусна децата и се наведе да прегърне майка си.
- Стойчо, добре си ни заварил, чакаме те да сядаме на масата! - изчурулика весело Елица.
- Нямам време, без мен ще вечеряте - изправяйки се се обърна към нея той - дошъл съм за малко. Утре преди обед ще дойда да те взема, отиваме при адвокат да разпишем документи по развод по взаимно съгласие. Внесете сака и куфара от площадката, за вас са. А аз ще спя другаде, тука не е добре за вас. Ели, утре ще ти обясня. Довиждане, чакат ме.
Възглавницата на Елица подгизна, цяла нощ плака безшумно, свита като премръзнало птиче на голямата спалня.
На другия ден отидоха при адвоката. Елица беше като замаяна, подписваше където ѝ кажеха. След това Стойчо я откара извън града да обядват, и докато се хранеха, говореше, а тя само мълчеше. То какво ли да каже, никой нищо не я питаше. Не можел да се върне, а за нея и децата щяло да е по-добре да се разведат, за да не ги притесняват и не им посегне някой заради него. Трябвало и да се изнесе от апартамента, за да не буди подозрения разводът, така бързо щял да мине, и бързо да се разчуе из града. Остави ѝ един телефон, на негов човек, на който тя може да звъни като има нужда да се пренася. По него щял да ѝ праща и пари. Сега ѝ оставял да има да подготви и Хриси за училище. До вечерта щял отново да напусне страната...
В главата ѝ зазвъняха хиляди камбани, пред очите ѝ притъмня.. Имаше чувството, че това не се случва с нея, че гледа някакъв филм. Дори не го знаеше къде отива отново, нито къде е бил. След тия две години без вест и кост и сега - по-добре да не се беше появявал. До снощи поне имаше надежда, сега и нея я нямаше.
Цял един свят безвъзвратно си беше заминал.
Как да се оправя сама, с две малки деца, къде да иде? Майка ѝ баща ѝ бяха категорични, и дума не можеше да става да се върне при тях. Сашка чакала второ, средният ѝ брат, който живееше с тях в старата къща, и те с неговата булка чакали бебе. Тъкмо нещата се закротили и в селото вече не ги сочели с пръст, само това им липсвало: отново да тръгнат клюките, стига им дето по-рано им режеха гумите и бяха палили вратника, добре че не стана по-голяма беля.
Останаха ѝ само леля Минка от партера и Станка, добре, че още ходеше да поработва и в аптеката.
- Елке, в лятната кухня елате, ако не намериш друго. Тясно ще ви е в едно стайче, ама и мивка има вътре, да изкараш есента и зимата, пък през това време кой знае? И училището е съвсем наблизо, ще се научи Хриси и сама да ходи, а и на двора ще са по-добре, отколкото да обикалят улиците. За наема ще се спогодим, ти само да си жива и здрава. Плети, ще помагаме с каквото можем.
Не беше казвала нищо на Станка Елица, сигурно пак леля Минка имаше пръст.
Като се връщаше от Станкини, леля Минка бършеше входната врата.
- Лельо Минке... - изхлипа с глас и се хвърли на врата на старата жена. Беше ревала през целия път, и сега не можеше дума да каже.
- Не плачи, чедо. Няма нищо, хора сме. Ех, гнездото с оси, нажилиха те, не можа да се опазиш. Не си крива за нищо. И да плачеш, и да не плачеш, твоите слънчица те чакат, качвай се горе!
Другата седмица Елица с децата вече живееха в пристройката у Станкини. Те бяха щастливи, защото по цял ден щъкаха по двора, а мъжът на Станка им върза люлка до голямата къща.
Елица започна малко по малко да пазарува за училище.
- Елке, що не вземеш да ги запишеш заедно в един клас, нека си растат заедно. Мартин е будно дете, а и с кака му ще е по-добре. Хем едно ще учат, хем заедно ще ходят.
- Ами... ще ида утре в училището да питам.
- Питай, кажи им направо, че сама ги гледаш, и да нямат место, едно още ще намерят.
На другия ден Ели каза в аптеката, че трябва да тръгне малко по-рано, да иде преди обяд в училището. Следващата сутрин там я чакаха две чанти с два сборника тетрадки и помагала за първи клас.
- Елица, кажи, ако нещо още трябва. Ще помагаме - усмихнат ѝ посочи чантите в склада Васко, докато подреждаше кашоните. Елица за първи го погледна в очите и изненадано вида колко са топли. Освен Стойчо друг мъж не знаеше и не поглеждаше, а ето, че непознат човек ѝ стопли сърцето. От толкова време работеше тука, а не знаеше нищо за него. Сега го погледна с други очи, Зрял мъж, нямаше халка на ръката, значи не е женен. Висок, строен, като се замисли, не го беше виждала неугледен и небръснат. С клиентите говореше с равен плътен глас и умееше да ги изслушва. Единствен той се обръщаше към нея с "Елица".
Така тръгнаха заедно на училище, есента майка им си намери през ден следобед да ходи при една обездвижена старица. Като застудя, Станкини ги прибираха денем в къщата при тях, да не харчат за отопление в лятната кухня.
Един път Ели ги заведе при баба им Христина. Посрещна ги със сълзи в очите. Беше им наготвила и изпекла баница и кекс да си ги вземат.
Като ги заведе втори път, дълго звъняха и чакаха пред вратата, но никой не отваряше.
- Елке, чедо, майка ти замина при брат ѝ в Добрич, никой няма - провикна се отдолу леля Минка.
- Какво е станало, лельо Минке?
- Децата на брат ѝ си търсели от дела, бил на двамата. А те щели да я догледат. Ама не стойте тука де, влезте да видите чичо ти Желязко, нашите идваха ония дни, що нещо надонесоха. Влизайте да ви дам, не можем да изядем всичко.
Преди коледните празници Елица се обади от пощата у техните. Вдигна майка ѝ, и като я позна, се разрева. Не бяха се виждали от много месеци. На другия ден брат ѝ пристигна с нова кола, разтовари няколко щайги и два чувала зимнина на двора.
- А в тоя сак майка изпраща дрехи за Хриси и Мартин. Е, щом ги няма още от училище да ги вида, друг ден ще мина да прибера щайгите и да ги видя, че сега бързам - каза Калин и изпразни джобовете на якето с шоколадови яйца и бонбони. - прегърна сестра си, качи се в колата и изчезна с мръсна газ.
Много приказки изслуша Елица за Стойчо, какво ли не чу. Заложната беше затворена вече. Бил с девойки ту в Холандия, ту в Белгия, дето работели за него. други разправяха, че бил с ония, дето крадели от банкоматите, дори и че вече се бил оженил и имал дете от новата. Каквото ѝ да чуеше, минаваше край ушите ѝ. Сърцето се беше бетонирало и нищо не усещаше вече, нямаше дори гняв. Това беше дамо продължение на лошия филм. Като питаха за него малките, отговаряше едно и също всеки път:
- Далече е, много е далече.
Ден преди Нова година, непознат мъж с качулка и очила я пресрещна пред дворната врата:
- Елица Евтимова?
- Аз съм, добър ден.
- Добър! Имам нещо за вас. От Дядо Мраз - и ѝ подаде малко пакетче. Каза да целунете децата.
Чак като влезе вътре, Елица погледна - беше пачка с банкноти.
Така се изниза зимата. Успяваше все някак да скалъпи положението. Още на два пъти получи пари от дядо Мраз.
Децата бяха пролетна ваканция. И двамата бяха отличници. Каката беше старателна и подредена, Мартин си беше съшият палавник, трудно се задържаше на едно место, но тя не го изпускаше от контрол, нищо, че вече я минаваше на височина.
Сутринта им остави закуската, като станеха, щяха сами да се оправят, а и голямата дъщеря на Станка ги наглеждаше, и после на двора.
Тази сутрин обаче аптеката бяха отворили двамата - Донка и Васко.
- Ели, имаме да ти кажем нещо. До края на месеца ще работим. Наемите скочиха много, и не издържаме вече. До тука бяхме. Няма да ти се разсърдим, ако преди това си намериш нещо и спреш да идваш, но до края на месеца можем още да ти плащаме.
- Добре. Благодаря - отговори сякаш не се отнасяше за нея, безчувственото ѝ сърце не реагираше
Когато приключи и се приготвяше да си тръгва, Васко излезе с нея и тръгна да я изпрати.
- Наблизо съм - опита се да го отблъсне Елица,
- Имаш ли време да те поканя на кафе? От толкова време работиш при нас, ще се разделим, а дори не се познаваме поне малко.
- Ами да, защо не.
За първи път щеше някъде с някой да пие кафе, а на топлите му очи: някак си не можеше да откаже.
- Елица, до края на седмицата Донка ще работи сама всеки ден. Довечера заминаваме с приятел за Германия, ще докараме коли. Надявам се като се върна, още да си тука. Ето ти моите и домашен, и мобилен телефон. Майка ми вдига обикновено у дома, ако чуеш женски глас. Ако мога с нещо да ти помогна, да ги имаш.
От клиентите в аптеката беше чул, че е парясана с две деца и че бившият от години не е тука. Някои злорадо я одумваха как от мутреса е станала чистачка.
- Как са децата?
- Ами добре са. Ваканция са тия дни, по цял ден са на двора.
- Ето ти да им купиш нещо - подаде ѝ банкнота докато плащаше сметката Васко.
- По-добре не ме изпращай повече, само ще приказват, и теб ще очернят покрай мен!
- Няма с какво да ме засегнат, не се притеснявай за мен.
Докато стигнат до Станкини, Васко ѝ разказваше вицове. За първи път от толкова време усмивката отново се появи на лицето ѝ, а очите си върнаха блясъка.
- Благодаря за кафето! Ще се радвам по-скоро да се върнеш! - от учтивост, а и не само от учтивост, каза Елица.
Вечерта Елица уж между другото попита Станка къде е жената на аптекаря.
- Не се е женил. Ходел със съученичка от Английската, после заедно постъпили в Медицинския, след завършването докато се установят преди да заживеят заедно, момичето умряло при катастрофа. Живеел с майка си, имал сестра, отдавна се изнесла в София със семейството си, ама и при нея нещо не вървяло с мъжа ѝ, тя пък се развела. Ти що питаш?
- Ами, до края на месеца ще затворят аптеката, а не знаех. Само питам - премълчала за кафето Елица.
Следващият месец, докато учениците се готвели за края на учебната година, а Елица се щурала из града да чете обяви за работа, на една спирка прочела за продавачка на цветя и свещи на гробищата.
Другата сутрин рано рано отишла и намерила масата, дето пишело в обявата.
- Много си хубава, момиче, ако имах сергия на пазара, щяхме да убием конкуренцията. Ма то тука само от нужда купуват. Усилно е до обяд, че като напече слънцето следобеда, кой ще ти дойде, та ще се редуваме. Ако те устройва, сутринта рано да дойдеш, ще ми помагаш, по-нататъче ще видим.
Така започна на гробищата.
Децата завършиха, и двамата с отличие, Елица излизаше сутрин много рано, но и през ден рано се прибираше. Васко наминаваше, винаги носеше по нещо и за децата, и за нея. Заведе я в един склад на едро ѝ накупи на малките всичко за плаж. Започна да ги води на плаж.понякога като захладнееше привечер, четиримата се разхождаха по крайбрежната и в Морската. Те бързо свикнаха с чичо Васко и все питаха кога ще дойде пак.
Той продължаваше да пътува да докарват коли, но се похвали на Елица, че е станал и дистрибутор на спортни уреди и приспобления.
Бързо стигна до ушите на майка му, че излиза с някаква парясана.
- Свършиха ли се неомъжените, сине? Пък и била много млада. Крава с телета. Децата ли ще ѝ отгледаш?
- Майко, и дъщеря ти е крава с теле, е, едно, ама е.
- Да, но сестра ти от есента ще е новата директорка на училището.
- Директорка, ама с теле - засмя се Васко - извинявай, майко, но не съм първа младост и аз.
- Васе, не я слушай майка, нали помниш как вилня като разбра, че аз искам развод. Ако сърцето ти говори, послушай го. То не говори всеки ден. А при теб толкова години мълча - окуражи го сестра му, като идваха с племенницата на морето.
Така отмина лятото. Есента Елица се прости със златото от Стойчо. Сякаш смъкна товар от сърцето. Пак започна да си носи старите сини обеци. Русата плитка я нямаше. И нея продаде, вече беше с коса малко под врата, колкото да може да я връзва. По съвет на Гичка цветарката купи павилионче на изплащане, А Гичка се отдели в другия крах на погребалната в друг павилион. Гичка зареждаше и двата, а Ели ѝ даваше процент. И права излезе жената, до края на годината павилионът си изплати цената. А и не беше на открита маса в студа.
Есента учениците тръгнаха на училище. Васко се погрижи всичко да им осигури. Винаги знаеше как да я зарадва, тя отново беше оная същата сияйно усмихната Елица.
- Ех, како Станке, ако не бяха децата, кой знае какво щях да сторя със себе си. А то имало още за какво да се живее!
- Образован, възпитан, и него го поодрусал животът, но се оправя. Може пък той да ти е късметът!
Така мина зимата, и дойде отново пролетната ваканция.
Сестра му всеки път, като се обадеше по телефона, все ръчкаше Васко:
- Какво чакаш, до кога ще се водите като ученици, прибирай я! Хайде, чакаме покана за сватба! - скоро ще е, само да купя пръстен - ѝ отговори последния път.
Времето изведнъж се затопли.
Елица дойде като всяка сутрин, отвори павилиона и започна да влиза и излиза, да изкарва вазите с цветята и да ги реди отвън. Разпрегна и масичката и влезе да вземе свещите и ги нареди на нея. Като се пресегна към рафта и надигна на пръсти, усети как нещо я убоде през чорапа по глезена. Погледна надолу и вида една сива змия да се изнизва през вратата. Топлото време ги беше разбудило гадините.
- Хм, надушила е шишето с млякото зад вратата - помисли си Елица и инстинктивно се наведе да почеше крака - Дали не ме ухапа?
- Змия - изскочи бързо навън и се развика с все глас.
Веднага надойдоха всички и се скупчиха около Елица, а тя сочеше крака си - на глезена имаше капка кръв. Един от шофьорите се спусна към нея, дръпна силно чорапа, скъса го и стегна крака на две места - над ухапаното и под коляното;
- Дайте някаква ракия, бърже! - докато други се засуетяха отзад около гробовете да търсят змията, сложиха Елица на стол, той вдигна крака ѝ, нажабури устата с ракия, плю и започна да смуче раната. Жабуреше, смучеше и плюеше.
- Така ще стоиш, с вързан крак, да не си го пипнала.
Някой се обади да я закарат в болницата, други пък се обадиха, че не се подува и е разминало, можело смок да е. Не я намериха.
Елица поседя още малко, добре си беше, па стана да си довърши работата, и всички си подхванаха своята.
До вечерта всичко си вървеше като всеки друг ден.
На другия ден една от жените забеляза, че глезенът на Ели е малко подут.
- Нищо ми няма, не ме боли. Пък и нямам здравни, къде да ходя. Ще го превържа с компрес да спадне.
Така и направи, и спокойно изкара деня.
Следващата сутрин от автокъщата Васко дойде направо на гробищата, прибраха се от Германия. Нямаше търпение да види Елица. Усмивката му замръзна като я видя как куца към него и влачи крак.
- Васко, сине, карай я в болница, не е добре нашето момиче!
- Толкова му трябваше на Васко, грабна Ели и я понесе към колата. До вечерта ѝ направиха и кръвопреливане. Остана през нощта за наблюдение. Елица живна, опита се да се пошегува, че е чисто нова, Но на Васко не му беше до шеги. Обади се на нейните на село какво е станало. Цяла нощ остана в коридора на пейката да дреме, не го пуснаха при нея, защото не ѝ бил роднина.
На сутринта състоянието ѝ се влоши. Преди обед дойдоха и роднините ѝ, но тя не можа да ги види. Нищо не можа да помогне, късно е било за кръвопреливането, вече е била заразена цялата.
Васко плати всичко, а техните си я откараха на село да я погребат.
Дойде и сестра му от София. Сякаш братчето ѝ изведнъж беше остаряло с десет години.
- Како, всичко, което обичам, ме напуска.
Ела постой малко в София, вземи си почивка, ще ти се отрази добре.
- Остави... - и продължи по старому. Лятото като дойдоха с племенницата, не можаха да го познаят, Не само че беше се стопил, но и никога не бяха го виждали такъв запуснат, небръснат,, неподстригван.
- Не мога, како, как да се взема в ръце, живец нямам.
Угрижена и изплашена, започна през ден да му звъни, да го праща по лекари, след месец пак дойде, но така и не можа да го накара да идат до болницата.
- Васе, мама от колко време се е залежала, а ти - здрав, прав... нещо, м?
Преди коледните пак дойде, беше почнала всеки месец да пътува София - Варна и обратно, но нищо не помагаше. Васко се топеше пред очите ѝ. Няма живец, както каза той.
До там му стигна живеца - до началото на април. Година след като Елица си замина.
Размирни времена, колко животи си отидоха, докато змиите си взимаха своето...

23,01,2020 г София
***************

Повествованието е по действителен случай, разказан ми от сестрата на Васко (сменила съм името му). Един ден се заговорихме за диагнозата "разбито сърце" и в подкрепа, че има такава, тя ми разказа историята на брат ѝ. Името на главната героиня не съм променила, придържах се максимално към разказа ѝ. Преварил майка си, както се е страхувала тя. Апартаментът е продаден и тя е забравила от тогава пътя до Варна.