автор: mariq-desislava

Нека този свят продължи да си светулства -
има кой да продължи нататък
по мравчения ешафод на тишината.

Не съм от посветените.
Даже и от посетените не съм.
Разруших наивният ред на мрака,
с демонско усърдие сглобих небе,
а в него - две лунни клади,
за по-сигурно възпламеняване
на малкото останала човешка същност.

Върху тъжната лумнала трева на вселената
размишлявам дали си заслужава да обичаш,
когато Всемогъщият е паднал
и е сигурно, че всички ще изпаднем също.

Но не сега.
Не и от толкова високо.
Изгубих височината още с рождения си полет.

Няма да се запозная със съвестта си
и без това е излишен лукс,
печален извор на съмнения.

Животът е поредното обезобразително изкуство,
но за да го видя,
аз, прилепът,
ми трябва поне малко светлина,
която вече не съществува
в пазвата на моята планета,
която някога май се наричаше
Земя.