автор: apostola

От как се помня, като мъж,
аз стъпям на пета и пръсти.
Със мислите- на шир и длъж,
кроя мечтите си чевръсти.

И слял денят ми със нощта,
прелистих много календари.
Не си помислям за смъртта
дори и гръм да ме удари.

Каквото сторих до сега,
остава нейде сътворено.
Каквото писах на шега
е все със хумор посолено.

А вън от трудовия ден
се чувствам вече непотребен.
Но радва ме четеца- фен
и на стихът ми злободневен.

Тъгувам миналите дни,
защото нямам перспектива.
Играя на "стани- седни"...
Животът тъжно...си отива.