автор: esperanca

Ти толкова силно вярваш в мен, Господи, а аз така хилаво да вярвам в Тебе!
Даваш ми и нужната буря и изхода от нея.

На 18 Януари 2020година Чародей навършва десет години.
Избирам лек преход, съобразявам се със затрудненията, които има със задните крака, а и аз съм двадесети ден след операцията. Видимо всичко е зараснало и шевовете изглеждат добре. Избледняват и жълто-лилаво-черните петна, които са в резултат на проблем с времето за съсирване на кръвта. Сред предварително прозвъняване на хижа Бенковски има свободни места, ще ни приемат с маламута, като му подсигуряват нощувка на защитено място. Избирам хижата поради отличните си впечатления при прехода Ком-Емине 2018г, помня гостоприемството на хижарите, ароматната и вкусна рибена супа, от която лакомо погълнах две порции още при пристигането. Въпреки че бе месец август, запалихме печката в стаята, брулени от вятъра, под палещото лятно слънце в продължение на много дни, ден след ден, вечер имахме треска. А през нощта огромният огън, който хижарят запали в откритото огнище на поляната пред хижата, разговорите под звездите, всичко това нудеше душата да се върна отново в същата хижа, за да усетя уюта и топлината й през зимата.
В осем и половина часа на 3 януари 2020г зареждаме Jeep Grand Cherokee 2.7 CRD и поемаме по избрания маршрут: Ловеч-Троян-Богоя-Рибарица-хижа Бенковски-Рибарица-Тетевен-Ловеч.
Винаги при възможност избирам планинския път Троян-Рибарица. Обичам криволичещата серпентина и острите завои, живописните гледки и не на последно място отсъствието от пишман водачи на МПС. До разклона за хижа и връх Васильов участъкът винаги е обработен и опесъчен. Но при спускането към Рибарица, явно се поддържа от друга община и дори при напрашен снежец е заледено и вероятно поради това, пътят не се използва от всякакви водачи. Сърцето ми тримири, преливащо от благодарност всеки път, когато планината ме допуска безусловно в пазвите си. Времето и метереологичните условия се създават подходящи за моите възможности и капацитет към дадения момент. Слънцето обичливо гали с лъчите си през стъклото на автомобила, а опален от лъчите му снегът искри и пръска цветни искри във всички посоки. Движим се в истинска приказка. Караме бавно, за да попием всеки един миг от вълшебството на приключението. Въпреки това ми се струва, че бързо стигаме в Рибарица, а как искам пътуването да продължи дълго, безкрайно. Но сме в началните часове от първия ден на предстоящето приключение и затова с охота завиваваме вляво при разклона срещу спа хотел Планината. Поемаме по снежния път към хижа Бенковски и хижа Вежен. Харесва ми как котешкото мъркане на мощния двигател се превръща в дрезгаво лъвско гърлено хриптене и неусетно бързо преодоляваме единайсетте километра до разклона Вежен-Бенковски. Джипът уверено и плавно ни носи по тесния път и завоите с обратни виражи, преодолявайки безпроблемно заледени и заснежени участъци. Усещането е като плаване с лодка по водите на спокойно море. Идвала съм тук с Чари късната есен, тогава се наложи да оставя Зафирата още в началото при табелите, защото под снега, пътят е изронен, на места с дълбоки дупки и участъци, които не могат да се преодолеят с шосеен автомобил. Още ми държи влага споменът за първото излизане със Зафирата към хижа Тъжа, на третия ден след като я бях закупила, майсторски издъних картера и маслото швирна като от чешма, след не добра преценка на скоростта , с която минах през една дупка. Това, което ме спаси тогава бе, че Зафирата имаше пълно автокаско и автоасистънс, само транспортирането с влекач струваше петстотин и осемдесет лева.
След всичкото суетене по правенето на снимки и спиране, за съзерцание на всяка гледка от заснежената природа с ярко изкрящо безоблачното небе, от което с цялата си щедрост върху нас се изливаше слънчевата благодат, в единадесет и половина оставяме джипа на разклона Вежен-Бенковски и поемаме към Бенковски пеша. Участъкът не е разриван и е прохождан само от камион, вероятно някой от Джуганите – ЗИЛ 157, лесовозите, които обслужват дърводобива. На места огромните му гуми са боксували и изорали пътя дълбоко в пръстта. Чари примира от щастие, почувствувал се в родна среда, упорито ме дърпа и тегли нагоре по баира. Няма голяма денивелация за преодоляване и въпреки че раницата ми не тежи повече от пет-шест килограма, носейки в нея само дрехи, обувки и тоалетни принадлежности, на места остро скубане отвътре ме прерязва и се налага да спираме докато отмине. Явно организмът още не е привикнал с липсващия орган . Движим се в реална приказка с дебел сняг! Истинска зима, която от годиин в града липсва.
В тринадесет и тридесет часа пристигаме в хижата, след като съм се набесняла по детски свободно и чисто в така гостоприемната дива среда. Екзалтирана и превъзбудена при двата часа преход дори не съм изморена от изкачването. Рушенето в снега, дебелите от навяване преспи, в които пропадах над коляното, яркото слънце, чиято топлина разсъблече връхните дрехи и оставайки по къс ръкав, имах още по- пълен контакт с природата – топлината на лъчите, усещането за студа през тях, чистата белота на снега, свежия въздух, който мощно нахлува в ноздрите и издува като корабни платна дробовете. Събличането в движение с раница на гърба, както правех по Е3 не се оказа правилен избор. Освобождавайки рамените каиши, тежестта на раница пада на колана през кръста, острата болка, която ме срязва, ме сваля на колене. Минава време, докато черните кръгове пред очите ми просветлеят, но не понасям състояние на слабост и безпомощност и си налагам да се изправя. Живата природа е мощна инспирация на енергия и чудодейни сили, които многократно надскачат собствените ми възможности или ми откриват действителния капацитет, който не подозирам, че притежавам, обитавайки един социален свят, управляван от ограничения и забрани. Почти не намирам хора, с които да чувствам, че мога да съм в социална глутница. Сама в планината, с аляския маламут и приятелят, който незабележимо води напред ми е най-добре и в пълнота усещам себе си.
Дефинирам приятел – човек, с който споделям част от пътя за по-дълъг или кратък период от време, без да изявяваме претенции един към друг. Може да е от същия или противоположен пол, но никога половата принадлежност не е определяща в отношенията. Присъствието и споделянето е на доброволен принцип. Между приятели отсъства понятието – помощ! Всеки отдава на другия това, което има нужда да дари. Сред приятелите си имам няколко мъже, планински водачи. В планината всеки разчита сам на себе си и при преходи тръгва с ясното знание, че няма право да застрашава живота на другия с необмислени и зле преценени свои постъпки, възможности и действия.
Всяко отдаване или приемане на знания, опитности, енергия, физическа сила или витална интуиция, духовен, емоционален ресурс, финансови средства и материални наличности е споделено единствено водено от нуждата да се съпреживее. Между приятели отсъстват счетоводни сметки!
Отношенията между приятели се случват на духовно, психо-емоционално ниво. Приятелят е това същество, което не ме моли за помощ и не се налага да се обръщам със същата молба към него. При настъпване на нуждата, другият вече знае за нея и има щедростта в сърцето, за да я запълни. С приятелят можем да поставим желанието, потребността, радостта на другия пред своята собствена и от това да изпитаме щастие.
Между приятели отсъства състоянието на дълг! Отношенията се градят на основа – любов без условности.
Констатирам факта, че в трудни моменти от живота, съм благословена с истински приятели. На петнадесети декември, току-що завърнала се от операцията в София, паркирайки пред входа на блока, получих обилен кръвоизлив. Наложи се транспортиране до друга частна клиника в Плевен, интервенция повторно и все още тръпна от преживяното, с невъзстановен от шока и кръвозагубата организъм, и психика на шеснадесети декември пропаднах в поредната невъзможна за преодоляване със собствени сили ситуация. Спаси ме мъжът, който спокойно , без да изявява каквито и да е желания води в снега. Рискувайки много, собствената си сигурност, изгради онази връзка от вяра, дейстния и поета отговорност, чрез която се хванах отново за живота. Съдбата ми е съпътствана от хора-мостове. Благодарение, на които преминавам от един в друг етап. Не зная какво не достига и защо никой от тях не стана партньор, но усещането е, че всеки един от тях ме превежда през определен етап към нещо или някого, забулено и невидимо в мъглата на бъдещото .
Човешката глутница е със закърнели сетива и не е достатъчно интелигентна.
Избирам да нощувам в същата стая, в която спах на прехода Ком-Емине. Умиление изпълва душата ми при влизането в нея. Спомените от Е3 мощно нахлуват и очите ми се изпотяват. Сега всичко е различно, не само поради снега навън, но и хората тук, днес са други.
В двадесет часа правим изкачване на челници до връх Ушите, който е съвсем близо до хижата. Обожавам нощните преходи през зимата. Снегът и бездънно черното небе, избродирано при ясно време от изумрудените звезди е усещане в друго измерение. През зимата, нощем планината е различна!
Стаята е приятно затоплена от бумтящата печка. Преситена от емоции и бушуващи чувства неусетно пропадам в прегръдките на съня.
Събуждам се от остър, нечовешки студ. Инстинктивно съм заела поза ембрион, в стремежа да запазя собствената си топлина. Известно време се въртя в леглото, в безусепешни опити да се скрия на топло обратно в съня. Напразно. Цялото тяло и главата ме болят от студ. Осмелявам се да събудя водача, който умело разпалва изгасналата печка и след като се отпускам от топлината на горящите с пукот дърва, пропадам в приказното царство на съня.
4 Януари 2020г.
Духът е по-силен от физическото тяло и мисълта може да преодолее всички препятствия.
Студът е сериозно изпитание. Сломява съпротивителните сили и атакува отвътре да се предадеш. Събуждам се в девет и половина във все още топлата стая. Първото усещане, което нахлува в съзнанието е за вкочанения студ от нощта. Невъзстановените коремни мускули ме боля, явно прекалено време съм била свита в поза ембрион, в усилието да запазя топлината на тялото си по-дълго. Утринен тоалет по хижарси, с шише топла вода от бойлера, прекалено е студено за душ. Закуска – чай, кафе 3 в 1, няколко шоколадови бонбона и два грейпфрута. Вечерята е зелена салата и риба сьомга, които си нося от Ловеч. С ароматно домашно вино, което ме опива по-бързо и от Мавруда.
Навън се е плиснал втория подарен ми от Бога ден. Зимното слънце не само свети, но и топли, снегът отразява лъчите пречупени през ледените кристали в пълната гама на дъгата и безброй цветни искрици блещукат и мамят навън. Решили сме да изкачим и по светло връх Ушите, като този път вземем Чари със себе си. Плановете ни бързо се осуетяват. От топлото време снегът се е размекнал, няма отъпката пътека до върха и още в началото Чари затъва. Бързо се изморява, поради проблем с десния заден крак, който след третия напън не успява да измъкне и остава да лежи безпомощно върху снега. Този път очите ми не само се изпотяват, плисва порой, който не успявам да спра.
Виждала съм мъже, със силни характери и мощни фигури, сломени от ударите на живота. Тежкото им мълчание и отклонения поглед в земята, защото няма думи, с които може да се приеме безсилието, фактът, че животът накрая винаги те пречупва. Един от абсурдите в света – толкова го обичаме този живот и с такава страст го живеем, а от самото начало знаем, че всичко, което иска от нас е – да ни убие.
Отказваме се от върха и тръгваме по отъпканата пътека, по която пристигнахме вчера в хижата. Слънцето все така лъчисто шари през голите клони на дърветата, закачливите му лъчи ме разсъбличат и стопени в душата айсбергите на болката рукват като пролетни ручеи от гледците.
Толкова болка има в красотата Ти, Господи! И точно болката е най-мощният наркотик, който ни тласка към живота, в постоянната борба за още един миг, за още един дъх!
В четиринадесет часа и петнадесет минути се връщаме от разходката. Душата ми, пречистена и опростена се намира у дома си. Суровата строгост на планината, жестоката й красота, през всички сезони, разкрива един съвършен и истински свят, управляван от правдиви и безкомпромисни закони. Дълбоко в себе си зная, усещам как се надига, изправя ръст една сила равна на тази скрита в камъка, вятъра, огъня и водата. От мен се иска само да не я спирам, да й дам хоризонт за полет.
Зимните дни са кратки. Докато приготвим и споделим вечерята с хижаря, снегът под прозореца е посинял от напредването на нощта. Чистият въздух, общуването с планината, вкусната храна са наситили сетивата и вече искам да потъна в уюта на съня.
За да избегнем студа от изминалата нощ, след като стабилно зареждаме печката с дърва, навиваме алармата на GSM-ма на всеки два часа, като се редуваме, за да поддържаме огъня жив. Толкова е хубаво! Като изгасим ламбите, по тавана в тъмната стая се отразяват игривите пламъци през дупките от капака на печката. Съзерцавам техния танц и се отпускам в съня.
Утре, когато си тръгваме искам да усетя зимата в цялата й стихия.
Господи, нека е виелица, силен вятър, който да преодолявам с всяка стъпка, да навява остри снежинки в лицето, мъглата нека скрие ориентирите и да се боря за правилната посока в сливащата се белота, студът да прониква и хапе крайниците.
Дай ми да преживея силата на зимата.
5 януари 2020г.
Ти толкова силно вярваш в мен, Господи, а аз така хилаво да вярвам в Тебе!
Даваш ми и нужната буря и изхода от нея.
През нощта излезе бурен вятър. Въпреки че дежурим на всеки два часа, за да поддържаме огъня в печката, в стаята е много по-студено от предишната нощ. Стените сякаш са картонени, а покривът заплашва всеки миг да отлети и да останем под открито небе. Планината зловещо бучи, всяка неукрепена и амортизирана връзка в хижата скърца и хрипти. Природата стене под напора на бурята. Чари спи точно под стаята, в която съм, до складираните дърва, под него е малката ВЕЦ, която осигурява необходимото електричество за осветление и зарядните устройства. Произведеният ток се съхранява в акумулаторни батерии. Слаб е. За да се задейства пералня или хладилник се пали генератор на бензин.
Въпреки че му нося постелката, върху която лежи с напредване на бурята започва да вие и през цялата нощ не успяваме да го успокоим. Водачът слиза, за да го провери, дори го завива с хавлиените ни кърпи, като допускаме, че вие от студ. По дрънченето на каишката върху дървения под разбирам, че не иска да легне, а превъзбудено шари напред-назад. В стаята духа от всички страни, щом си покажа главата извън двете вълнени одеяла усещам студът как пронизва. И мен не ме свърта на едно място, искам да тръгна в бурята, но черният правоъгълник на прозореца ме спира, утрото е далеч. Неусетно заспивам.
Събужда ме пронизващият вой на маламута. Нотката е настойчива и не търпи възражения. Стягаме набързо раниците. Картината отвъд стъклото на прозореца е апокалиптична – вятърът огъва дърветата от горичката, по чиято пътека трябва да се върнем до джипа. Загребва цели преспи сняг и със сила ги запокитва в произволна посока. Тежка мъгла е паднала ниско и видимостта е силно ограничена. Не мисля как ще се доберем до автомобила. Вниманието ми е насочено към Чари, който продължава да вие настойчиво. Входната врата е засипана от навят сняг, отнема няколко минути, докато водачът разрива и успяваме да се покажем навън. Много по-студено е от вчера. Върло е!
Купичката с водата на Чари е замръзнала. Щом ме вижда започва да се дърпа и да показва нетърпение да тръгнем по-скоро. Никога няма да разбера как усеща винаги, когато тръгваме на път и безгрешно знае денят, в който ще се върнем. Закусваме на крак – всички останали плодове и ядки, най-вече, за да не тежат в раницата. Зная, че виелицата е заличила пътеката, по която дойдохме, притеснявам се дали аляският маламут ще успее да се справи с преспите, докато стигнем до джипа, още повече след като излезем от горичката има участък, който трябва да изкачим. Денивелацията е незначителна, но е на открито и вятърът ще затруднява предвижването напред.
Вероятно е виновен DRD4-7R , индетифицираният ген на страстта към пътешествия, който се среща само в 20% от хората. Наличието му е свързано с високите нива на допамин в мозъка, които водят до любопитство и безпокойство. Тази тревожност, която клокочи в мен, сякаш ражда бурите в природата. Винаги съм усещала електричеството на летните бури да минава през сърцето ми. Така, както сега усещам дъхът на ледената сприя да фучи през слънчевия ми сплит. Стъпка по стъпка, бавни крачки, с които напредваме по баира. Чари бързо отстъпва зад мен и като го държа на къс повод се стремя да му разривам колкото мога по-широка пътека, за да му е лесно движението напред. Стъпвам до крачките на водача, осигурявайки му повече пространство, върху което да стъпи той. Вятърът блъска от упор в гърдите, навява остри снежинки, които като стрели се набиват в лицето и премрежват очите, мъглата е съвсем близо до ръба на миглите ми, навела съм ниско глава и следя червените гети на водача пред мен. По опъването на каишката усещам, когато маламутът се затруднява, спирам и без да се обръщам назад, изчаквам, докато се съвземе, за да продължим. Очите ми се давят в сълзи. Спомените ми плуват в стотиците пъти, когато той ме е изтеглял на буксир по стръмните склонове към билата на върховете. Колко пъти е изнасял моята немощ до върха, където отвъд физическата изнемога съм впивала пръсти в гъстата козина, застивайки в прегръдка на благодарност, чувството за заедност и безпределна любов, които побеждават стръмното и издигат духа отвъд пределите на човешкото възможно усилие. Излизайки на открито вятърът се изправя пред нас непреодолим като стена. Свисти и съска, загребва и запокитва снежни фъртуни, които смесени с гъстата мъгла ни лишават от какъвто и да е ориентир и завъртат света в бяла, непрогледна каша от въртяща се снежна маса. Онзи прастар и див вик се надига в недрата на чреслата ми. Опитвам се да го сподавя, не смеейки да го пусна навън, страхувам се неговата сила да не разкъса още не добре зарасналите шевове, които от време на време упорито напомнят за раната с остро скубане и присвиване в стомаха. Не смея да пусна вика, но той напира отвътре, заплашвайки да ме разкъса. Вадя заредената с халосни патрони Берета и изпразвам барабана в небето.
Изстрелите потъват в свистенето на вятъра. Но някаква част в мен се успокоява. Зная, че винаги трябва разумът да е по-силен от чувствата, за да не загубя себе си.
На няколко пъти изпускаме правилната посока, въпреки че под снега е път, но мъглата е толкова гъста, че ориентирането е трудно. Разбираме, че сме извън пътя по затъването в снега над коленете. Няма и следа от вчерашната отъпкана пътека, по която спокойно се ръзхождахме под галещите лъчи на слънцето.
Велика е мощта на природата.
След острия завой до кошарата се спускаме в ниското и пътят продължава на завет между дърветата. Мъглата остава по високите и открити части, където вятърът продължава да беснее. Колкото по-ниско се спускаме, толкова времето се успокоява, но става по-студено, тъй като се движим успоредно на реката. За час и половина слизаме до джипа, вълнуващо спускане, при което снеговалежът се засилва.
Рибарица ни посреща с истинска зима и обилен снеговалеж. Отбиваме се в спа хотел Планината, където до горящата камина изпиваме по едно капучино с бита сметана и продължаваме за Тетевен-Боаза- Ловеч.
В последните дни на декември 2019г изхвърлих четирисезонните Meindl, поради амортизация, който ми служиха десет години, не допусках предвид операцията, че ще имам възможност за зимен преход. Новите модели на Lowa и Alpine pro, които купих наскоро са летни и двата чифта, не подходящи за зимни условия. Затова тръгнах с офис ботуши, който съм купувала преди двадесетина години и с който съвсем в началото започнах да катеря планините. Удивителни са тези ботуши от естествена кожа, купени само за седемседет лева, с който съм танцувала по новогодишните балове, яздила съм двадесет дни в началото на март на конна база Балканец преди десетина години, като съм обгрижвала конете в обора и въпреки дългогодишната си употреба все още вършат отлична работа. Подметката им е все така устойчива, не хлъзгаща и добре закрепваща се върху сняг, кал, трева и салонни паркети, широко се усмихвам. Когато спра да ги използвам, ще ги пенсионирам с почести. Ще ги намажа с кожарско мазило Currier’s Ointment и ще ги запазя в кутия като ботуши служили вярно и многократно изплатили цената си с множеството пъти, в които са ме спасявали от рискова ситуация.
Поради шевовете не мога да обуя ски панталона и никакъв панталон с цип, затова тръгнах с два чифта клинове, като вълнения обувах отдолу. Острия вятър остърга бедрата ми до болка при връщането. Седя върху подгряващата седалка в очакване да усетя топлината да се спуска по долните ми крайници. Виждам, че отоплението е включено, но я усещам едва след като отминаваме Боаза.
Зная, че е неправилно. Винаги съм изпитвала особена превъзбуда, предизвиквайки опасносността с неподходящата си екипировка. Залъгвам се, че е предварително премерен риск. Но тръпката е така силна, като в игра, в която надскачам злото.
Ако не оцелея в период на отчаяние и физическа изнемона, никога няма да постигна нищо.