Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: batalski
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14040

Онлайн са:
Анонимни: 477
ХуЛитери: 6
Всичко: 483

Онлайн сега:
:: stanina
:: rosi45
:: pastirka
:: Patrizzia
:: mig
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2023 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКато на война
раздел: Разкази
автор: ElenaZelena

Балканската война е в разгара си. Избухват бомби, гърмят пиратки, хвърчат фойерверки, котки се самоубиват с писък в реката и цялата истерия на новогодишната нощ е събрана в два квадратни метра на улицата, където се търкалят тапи от шампанско, откъснати пръсти и миришещи на барут фитили.
Вървя с прикляквания и претъркулвания край панелните блокове, черната дантелена рокля се вее на парцали около тънките ми глезени - един пиян идиот я скъса в опит да се увеси на краката ми, но чоропогащникът ми на сърца е непокътнат. Контейнерите за боклук пушат, комините мълчат, над главата ми се изсипва дъжд от пламъци, ужасявам се, че косата ми ще се подпали, само това ми липсва сега, да лумне тука насред загубения квартал „Еленово“, където дори кучетата имат по-буен косъм от моя.
- Еленооооо! – чувам отнякъде. – Еленооооооооо!
„Боже господи - кръстя се - може и да оцелея в тоя военен ад, ето, намери се тук някой клетник да ме приюти и спаси от бомбите и гърмежите!“ Показвам се плахо изпод терасата, където се крия и поглеждам нагоре.
- Еленоооо! Ела, ма! – вика пиян женски глас. На фона на единствената ярка улична лампа се е увесила рошава женска глава, буклите ? се веят в миришещия на барут въздух, на врата ? висят сребърни гирлянди, а в небето над нея блести заря.
- 3-ти етаж! – изкрещява сред бомбардировките и воя на сирени и се скрива.
Качвам се пеша до третия етаж, винаги се качвам пеша, но сега, след изпитите 3 водки, тия три етажа ми изглеждат като шибана Джомолунгма и краката ми се преплитат по миришещите на урина стълби и чалгата, лееща се от злочестите апартаменти наоколо. Вратата на рая е отворена широко и аз влизам. Посреща ме миризма на алкохол, пит поне няколко десетилетия, марихуана от топлите Петрички полета и ванилова есенция. В антрето се щурат някакви хора, мазилката над окачалката за дрехи е олющена, висят кабели, на които са завързани червени топки за елха и докато се чудя накъде да хвана, рошавата жена изскача отнякъде и ме гепва за ръката. Повлича ме след себе си и ме вкарва в стая с големината на стадиона на ФК Пирин, официално именуван „Христо Ботев“, но по-известен по тези ширини като „Митичнио“. Това не е възможно, мисля си, докато гледам ширналата се тълпа от хора, които се кискат, пият и танцуват, над главите им се лее отчайващо плътният глас на Питър Стийл в лек контраст с приповдигнатото настроение, но всички изглеждат доволни и се поклащат в ленив ритъм, пушат коз и нагъват кекс, наръсен с пудра захар. Половината ги познавам от фейсбук, други са просто градски зевзеци и пияници, но всички изглеждат прилично подпийнали и щастливи и на никого не му пука за войната, която бушува отвън. Танцуващите ме повличат и се озовавам в центъра на кръга, някой бутва чаша, коз и кекс в ръцете ми, прокъсани парчета дантела висят от роклята ми, раменете ми са голи и дръзки, но чоропогащникът ми на сърца е непокътнат. И тогава, в далечния край на стадиона, тълпата изригва.
- Гооооооооооол! – крещят и аз се надигам на пръсти да видя какво се случва, но с моите мизерни 157 сантима не мога да видя нищо.
- 2:1 - чувам до мен да казва младеж с пиратска превръзка на окото. – Ще бием – смигва ми с единственото си око, в което блестят весели пламъчета.
Нищо не разбирам. Но ми е топло и уютно, далеч съм от войната отвън, а тази вътре очевидно я печелим, чувствам се като в бомбоубежище, където хората са притъпили тревожността си и страха си от смъртта, обединени от общото нещастие, превърнало се лека полека в щастие и където искри надежда пълзят между краката на обречените.
„Everything dies“, пее Питър Стийл, но в този чудат, еуфоричен момент, никой не му вярва…


Публикувано от Administrator на 03.01.2020 @ 13:28:46 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   ElenaZelena

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

07.02.2023 год. / 07:49:37 часа

добави твой текст
"Като на война" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Като на война
от tearfly на 03.01.2020 @ 16:18:20
(Профил | Изпрати бележка)
Истинско удоволствие е да Ви чета!


Re: Като на война
от ElenaZelena на 03.01.2020 @ 17:42:42
(Профил | Изпрати бележка) http://elenazelena.blogspot.com
Много благодаря! Поздрави :)

]