автор: fantaziq

Не си до мен, но няма и да страдам!
Душата ми изтръпна от сълзи!
Сърцето, дето търсеше пощада,
от днес нататък вече ще мълчи.

И нека ветровете да се гонят!
И нека пак звездите да блестят!
Какво от туй, че бе за мен икона?
Какво от туй, че беше моят път?

И бе животът, но и бе смъртта ми.
и беше вяра. Но и беше мъст.
Остави ме да ближа свойте рани...
Не си познал! На всичко слагам кръст!

Защото тъй научи ме животът -
че пътят е един! И само мой!
Не коленича аз! И за любов не моля!
И пак ще диря в себе си покой.

Но утре - щом отново се завърнеш -
ще бъда като каменна стена.
Душата ми ще е студена църква,
покрита от воала на нощта.

Поспри на прага й! Не влизай вътре!
И помоли се ти, а после си върви!
Голямата любов е вече мъртва,
изплакана във хиляди сълзи.

Но ти вдигни глава и виж небето -
в една звезда ще ме откриеш там...
И дълго аз по пътя ти ще светя,
докато сам намериш своя храм.