автор: mitkoeapostolov

Когато приятелката ми предложи да купи билети за събитието „Нова Година в Ню Йорк”, организирано от националния филмов център в Бояна, не отговорих веднага. „Кой знае каква простотия са измислили” – помислих си. Но гласът ѝ прозвуча толкова развълнуван, че ми се стори егоистично да отговоря с ирония и сарказъм от българската действителност.
Преди събитието не проверих нищо в интернет. Оставих цялата организация в ръцете на дамата – закупуване на карти за автобус от националния стадион, плащане за пластики, заредени с по петдесет лева, вземане на билетите за входа, четене на статии в интернет кога да се отиде и как да се изкара най-забавно.

Снимки от пътеписа:
https://photos.app.goo.gl/rmYfzBd6pB4ybEnk9

Вечерта на тридесет и първи хванахме първото автобусче от националния стадион в 19:30. Пристигнахме до филмовия център за петнайсетина минути. Пред входа вече се бяха наредили стотина човека.
- Писаха, че ще отворят в 20:00 – обясни моята приятелка. – Препоръчват на посетителите да дойдат по-рано, за да имат време да разгледат декорите.
В 20:30, вратите все още седяха затворени, а мнозина, които бяха чели същата статия, вече постваха хапливи коментари във фейсбук страницата на събитието. И тъкмо напрежението да нарасне, бариерата се вдигна. Ориентирахме се бързо. Декорът за празненството се състоеше от две улици, всяка по двеста метра с няколко малки пресечки между тях. Сградите бяха истински, а не от картон, както си мислех по-рано.
След като обиколихме навсякъде, успяхме да обобщим, че има седем клуба, седем бара и пет сцени – четири открити и една закрита. Всяко място беше ориентирано към различна тематика. Между атракциите, се показваха будки за зареждане на карти с пари и гардеробни. В единия край стояха паркирани седем Food trucks, или камиони за бърза храна, откъдето решихме да започнем нашето преживяване в българския Ню Йорк.
Тъй като все още нямаше хора, бързо стигнахме продавачката на бургери и поръчахме един артикул от меню с четири избора.
- Сега не може – отвърнаха майсторите на месо. – Този, който искате, отнема повече време и място. Няма да успеем с останалите поръчки. Върнете се по-късно, когато лудницата намалее.
„Каква лудница?” – помислих си. „- Та тук има не повече от двайсетина човека. На събитието се очакват три хиляди”.
От камиона за храната, се отправихме към Beer Bar. Отначало останах разочарован, че изборът на напитки се състоеше от една единствена марка. Очаквах барът да прилича на магазин „1001 бири”, а не на бутикова пивоварна. За моя изненада, вкусът на напитката се оказа маловажен.
Когато стане въпрос за пиене, често казвам, че магията е в първата бира. Всичко след това само отнема от преживяването. Още на третата глътка всички тревоги и притеснения изчезнаха. Стана ми топло. Загледах се как през блесналите прозорци се спускат снежинки. На покрива на отсрещния бар, няколко музиканти подготвяха инструменти.
Върнах се в Ню Йорк, през 2002, когато за пръв посетих мегаполиса и където през следващите четири години често ходех на почивка. Наистина сградите от филмовия център не приличаха на нито една от улиците на истинския град. Всяка от тях беше построена в различен стил и според мен не пасваше на съседите си. Но в този рядък случай за българския ми опит, съдържанието се оказа по-важно от обвивката. Аз наистина усещах, че отново съм в Ню Йорк на двайсет, щастлив и спокоен, светлината на американската мечта бляскаща примамливо пред мен.
От Beer Bar тръгнахме към сцената за уличните артисти. Мила Робърт вече беше започнала своето участие пред един от входовете на ню-йоркските сгради. За който не е слушал Мила Робърт, мога набързо да спомена, че стилът ѝ е бавен, леко лигав, с провлачвания и проточвания. За сметка на това думите, които използва в авторските си текстове са разнообразни и парливи.
Певицата беше облечена в бяла рокля, с огромна цепка на предната лява страна, от която стърчеше дългият ѝ крак. В ръцете си галеше струните на електрическа китара, а на главата си носеше кръгла бяла шапка.
Музикалните жанрове се редуваха изпод ронливия ѝ глас – Ъпсурт, Азис, авторски песни. След като я изпратихме с аплодисменти към 22:00, се върнахме пред камиона за храна, във втори опит да вземем нещо за хапване. Този път опашката се виеше около четиредесет метра. Чакахме почти час да поръчаме.
Но и това препятствие имаше своето предимство. Зад нас стоеше жена на около 35-40. Беше облечена в топли дрехи. На главата ѝ се поклащаше бомбе, а кестенявата ѝ коса се спускаше от двете ѝ страни. Устните ѝ искряха от ярко-червено червило. Гласът и погледът ѝ излъчваха спокойствие и красота. Така четиридесет минути минаха неусетно.
За моя изненада, бургерът се оказа много вкусен, най-вече заради оригиналния сос и качественото телешко. Както приляга на един купон, след яденето следва пиене, затова се отправихме към коктейлния бар. Опашката за поръчки се извиваше по цялата дължина на заведението. Нямаше как да чакаме по-малко от 40 минути, затова със срам признавам, че се прередихме, но с гордост отбелязвам, че не забелязах друг да го прави през цялата вечер на никое от местата, които посетихме.
За коктейлът на моята приятелка и моето подобие на Блъди Мери не си струва да говоря. По-запомнящото се в бара беше една млада дама, която на опашката ми сподели, че е напълнила палтото си с алкохол. Беше висока, с дълга кестенява коса, на около 35. Червеното ѝ палто се спускаше до колене. Когато седна на една от масите, забелязах нейната руса приятелка, с изпъкнали устни и изкуствени къдрици. До тях се чумереше възрастен мъж, на около 60, който отначало помислих за техен приятел или роднина, но после се оказа, че е партньор на дамата със скритите патрондаши.
От коктейл бара, минахме през Диско бара, който обиколихме набързо, потресохме се в унисон с техно музиката и напуснахме. Спряхме за по-дълго в Уиски бара, точно до главната сцена, където намерихме удобни кожени дивани за почивка и стопляне на премръзналите ни крака. Към този момент установихме, че всички места са вече пълни и е невъзможно да се поръча за по-малко от час.
Като се стоплихме излязохме навън. Биг бенд Благоевград беше надул духовите инструменти, изпод които излизаха прекрасните звуци на популярни коледни мелодии. Направихме снимки на шарената коледна украса и самите ние се снимахме, покачени на една стълба, пред разноцветните балони на главната сграда. Пуснахме снимката в инстаграм с надеждата да я отпечатат и свърнахме отново към камионите за храна.
Този път решихме да поръчаме нещо различно. Храната не беше нищо особено, но поне ни позволи да се върнем пред главната сцена навреме, където биг бендът от Благоевград продължаваше да пълни студения нощен въздух с духовите си изпълнения. Имахме усещането, че изведнъж всички три хиляди човека се озоваха около нас.
Неусетно стигнахме и до отброяването. Десет, девет, осем… Новата година настъпи с безброй цветни фишеци, които заляха улицата от всички страни. Лицата на хората бяха спокойни, усмихнати. Повечето се прегръщаха и целуваха. Започна заря.
Никога не съм присъствал на лудите купони, описани в книгата на Франсис Скот Фицджералд „Великият Гетсби”, но си представих този, на който бяхме сега точно така – вакханален празник на група декадентни отрочета от средната и висша класа на България.
За моя изненада, като се има в предвид, че голямата ми мечта е да пробвам да живея на село, да се грижа за градина и да паса овце, това усещане ми хареса. Почувствах се светло и топло сред клишетата, които ни заобикаляха от всички страни и се посипваха върху главите ни от небето.
Напуснахме претъпкания площад и влязохме за кратко в гей бара и клуб Джунглата. Вече бях в толкова добро настроение, че където и да озовавахме, се чувствах добре и се забавлявах.
Посетихме и едно крайъгълно кафе, да се стоплим с чаша чай, след което случайно открихме, че огромният тентов тунел в единия край на улицата, всъщност води до две покрити сцени – Trap Party и Shame party. Някак неусетно, почти всички посетители се бяха изсипали тук. В първата зала свиреше хип-хоп музика. Пространството беше запълнено, но не претъпкано и с малко усилие, можехме да се придвижваме между хората.
На втората сцена, Shame party, открих музикалната си същност – поп парчета от деветдесетте на български и чуждестранни посетители. Музиката беше толкова готина, че ми се пританцува и въпреки, че приятелката ми предпочете да се върне в кафето, аз останах и танцувах сам около час, без да се притеснявам, че ми е нужен партньор или алкохол.
Чувствах се спокоен и щастлив, заобиколен от хиляди хора. Усетих различна реалност, такава каквато не съм усещал друг път в България – да е пълно с хора и всички да са спокойни и щастливи, да не се чуват викове и псувни, да не ехти чалга (въпреки че самият аз харесвам доста поп-фолк парчета). Неволно си спомних за скорошните статии в английската преса по случай злополучния мач на националния отбор по футбол, че англичаните са лъвове, а българите безкултурни животни. В този миг аз се чувствах българин и се гордеех с това, без да се срамувам или оправдавам.
Съзнавам, че това усещане е илюзия, съзнавам и че хората, които ме заобикаляха не са представителна извадка за българския народ, но от сърце благодаря на организаторите, че успяха да ме накарат да се почувствам българин посред неправдоподобна имитация на Ню Йорк, да бъда щастлив и спокоен в новогодишната нощ.
Не съм сигурен какво би било подходящ завършек на този разказ, затова ще приключа с думата - „надежда” – за мен, за близките ми и за България. Честита 2020 :)