автор: YOTOVAVA

Недей лови щурчета в утринта.
Тревата е последният им пристан.
С издрасканата си до кръв пета
готов ли си да следваш всеки писък?

Веднъж ли те, разплакани, отвън
са молили на топло да ги пусна.
По заник станах подир тежък сън
и паднах с тях сред златните му люспи.

Внезапно от тогава оглушах.
Не чувах вече пролетни камбани.
И тишина се сипеше на прах –
тъй ледена във юлското ми пладне.

Къде сега си хукнал из пръстта
да дириш черните им тънки брони?
Погълна ги, жестока, есента,
без шанс да чуя песента отново.

А твоят смях, объркано момче,
засяда в гърлото ми – като буца.
Откъснеш ли крачето на щурче,
завинаги престава да скрибуца.