Коледа 2019. Минала е една година от първата ни разходка с дедо Бисер из кресненското дефиле. Отново сме в Ораново и отново решаваме да пътешестваме из вълшебните села наоколо. Качваме се на колата и поемаме в търсене на призрачната църква на село Стари Мечкул.
Линк към снимки от пътеписа:
https://photos.app.goo.gl/YteRVKPJ8vzsbqrP7
Отбиваме през Полето, Нивото, Брежани, Ракитна и оставяме колата на шосето пред Мечкул. Тръгваме за новата църква Свети Мина. Облаците обгръщат склоновете, сякаш огромни бели воали се разместват и откриват различни части от бедрата на Пирин.
Говедарят вече е заградил половината склон с електропастир и кравите, местна порода, спокойно дрънчат с новите си звънци и проследяват нашата поява с безразличие. След като спираме набързо до новата църква, се спускаме по склона и излизаме на същата река, дето всяка година пречи на дядо Бисер да премине от другата страна.
„Нали съм учил сума ти висши образования” – викам си – „все трябва да измисля начин да преминем, без да цопнем във водата”. Прекарвам следващия половин час в опити да построя брод с камъни и дървета, но нито една от конструкциите не ми изглежда достатъчно стабилна да издържи трудно поддържащия равновесие дядо Бисер.
Предавам се. Тръгваме назад към колата. Не сме изминали и десетина метра, когато забелязвам, че реката се е разляла в плитко вирче. „Ами това е решението” – осеня ме. „Страхувам се дедо Бисер да не се намокри, а за да преминем, трябва да направим точно това.” Събуваме се, навиваме крачоли до коленете и като придържам моя другар да не падне, прецапваме през ледената вода. На другия бряг адреналинът вече бумти в замръзналите ни нозе, тъй че не усещаме студ. Обуваме се и ободрени продължаваме по пътеката нагоре.
Кръстовсваме целия рид около половин час, докато накрая, съвсем случайно, излизаме пред каменна стена. Призрачната черква на Стари Мечкул. Пред нея тревата е застлана с белите кръстове на стари гробове. Привеждам се да разгледам всеки от тях и разчитам имена и дати от различни години на 19 век. Няколко от кръстовете са изправени, други са наклонени, но повечето се въргалят полу-заровени. От църквата са останали двете най-важни стени – тази на входа и тази на олтара. Страничните са срутени и камъните от тях застилат земята наоколо.
Вътрешността на църквата е покрита с трева. Израснали са и няколко дървета, които се издигат над нивото на покрива. Влизам през символичния вход от западната страна, преминавам покрай дърветата и спирам пред олтара. Над мен преминават няколко облачета. Самият олтар е срутен и лежи на земята. Вдясно от него се вижда изхабената повърхност на избелял стенопис. Вляво също се вижда друг стенопис, вероятно на светеца, чието име носи храма. Тази страна е по-добре запазена, личат няколко ореола и името Исус Христос.
- Ке одим ли? – подканя ме дедо Бисер.
- Айде – викам му и свръщаме към Нови Мечкул и колата.
По пътя минаваме през изкуствен водоем, пълен с папур и малко вода. Точно на брега намирам огромно кафяво перо от орел. На няколко крачки напред виждам кремък, който ме привлича с жълто-кафеникавия си цвят. Прибирам го в джоба си. Скоро отново се връщаме при реката, но този път, съвсем случайно, попадаме на стар дървен мост. Преминавам пръв и посочвам на дедо Бисер, по кои от гредите да мине, за да не пропадне през гнилите дъски.
Качваме се на колата и продължаваме към Сенокос. Както миналата година, паркираме пред църквата „Свети Димитър” и минаваме да посетим любимия ни хан. Той ни чака, все така тайнствен. Този път намирам смелост да вляза в обора на приземния етаж. Яслата за конете стои непокътната и все още е пълна със сено. От дъските над нея се подават стръкове сух царевичак.
- Трябва да направим нещо за този хан – казвам на семейството в Чакъровата махала, когато се качваме там.
- Трябва – казва мъжът този път, но не звучи уверен. – Те са трима братя, такова, не могат да се разберат.
- Дай ми телефоните им.
- Имам само на единия, ако ще свърши работа.
- Ще пробвам.
Разпитвам домакините за последната година и те ми казват, че е била предизвикателна. Идвали студенти от Софийския да изследват оброчището „Свети Никола” на близкия връх.
- Помолиха ме да ги заведа – продължава разказа си домакинът – и аз приех. А те с едно апаратче снимат това, онова. „Какво правите ?” – викам им. Те само хихикат. Така ли? Върнах се обратно без да им покажа нищо. Иначе ние си празнуваме там горе, през май месец.
Благодаря за разказа и на свой ред тръгвам да търся тайното оброчище. Оставям дедо Бисер да ме чака пред една от реставрираните къщи. Тъкмо излизам на върха и почва да ръми. За краткото време, което имам, не успявам да намеря оброчището. Докато се върна при дедо Бисер, дъждът вече се сипе и двамата слизаме до колата почти мокри.
Така завършва първото ни пътешествие. На второто потеглям сам, защото очаквам неочаквани препятствия. Тръгвам на следващата сутрин. Вали дъжд. Докато изкача село Ощава и паркирам пред църквата, капките преминават в суграшица.
“Отказвам се” – викам си, но заставам пред кметството да разгледам информационните табели. Първата описва пътека от Ощава през Врялата минерална баня за село Влахи. Дължината ѝ е 9 километра. Втората върви направо за Влахи и продължава 8 километра. „Ще ида до врялата баня” – викам си. „ Да се напаря”. Обличам гумената ветровка, слагам раницата и върху всичко нахлузвам дъждобран. Загървам качулките, така че само очите ми остават незакрити.
Слагам ръкавиците и понечвам да тръгна, когато забелязвам мраморна плоча. Приближавам и разчитам надписа : „Тук загина воеводата на кресненско-разложкото въстание Стоян Карастоилов”.
Коларският път върви по реката, махалите на Ощава се простират няколко километра надолу по дерето. От време на време се виждат и знаци от екопътеката. Когато и последната къща изчезва, на един от завоите излизам на полу-срутена къща. От комина излиза тънък пушек. „Врелата баня”. Побутвам дървената врата и влизам. Предверието е покрито с камъни, върху които са пръснати няколко снопа слама. Отварям и втората дървена врата. Пред мен се открива малък циментов басейн, два на два, дълбок около метър, пълен с вряла минерална вода.
Свалям мокрия дъждобран и гумената ветровка. Потапям се в минералната вода, но се учудвам, че е хладка, а не „врела” и то много по-хладка от тази в „хладката баня” под Стара Кресна. Сядам на циментовата скамейка, която опасва басейна и се отпускам. Седя със затворени очи, докато не забелязвам, че кожата на пръстите ми започва да гъбичасва.
Излизам от басейна обличам се, слагам дъждобрана, вземам тояжката и продължавам. „Е то, май ще излезе много по-лесно отколкото мислех” – викам си. Скоро зелената маркировка отбива наляво. Коларският път пресича билото и тръгва да спуска стръмно надолу. През двеста метра се вижда стара зелена маркировка, нанесена с боя по крайпътните камъни.
Слизам до метална тръба, която се оказва газопровод. Пътят заобикаля встрани и пресича рекичката в дерето. Опирам се на тоягата, за да прескоча по няколко стърчащи камъка и тръгвам нагоре по билото. Пътеката излиза на права разчистена линия от боровата гора и след това се шмугва между дърветата. Изкачвам билото двайсетина минути и излизам на друг коларски път. Продължавам по него, но дълго време не виждам маркировка. Скоро осъзнавам – изгубен съм.
Изваждам мобилния телефон и отварям карти. Слава богу има обхват. Екранът показва, че Влахи е на около час в югоизточна посока. Отварям приложението за компас и сверявам с югоизток. Подбирам коларските пътища, които кръстосват цялото било, за да мога да се движа повече или по-малко по направление.
На всеки километър спирам да засичам картата и компаса. След час се показват първите къщи на Влахи. На няколко стотин метра над селото, спирам до бетонно ограждение с телена мрежа и електропастир. На оградата са залепени снимки и обяснителни табели. Тук живеят мечки. Обикалям ограждението с надежда да зърна някоя от тях, но не успявам.
Влизам в селото. Първите сгради, от двете страни на пътя, са кошари. Веднага настръхвам. Където има кошари, има и овчарски кучета.На първия завой, подозренията ми се оказват верни. На пътя лежи огромна златиста овчарка. За мой късмет се оказва, че е прекалено стара, но велият ѝ лай привлича останалите – седем-осем млади овчарки, които ми се струват огромни. Кучетата приближават бавно, със злобно, злокобно ръмжене. Отстъпвам назад и свирукам, за да покажа мирните си намерения.
Излизам от селото и търся друг начин да стигна центъра, но по околните скали няма нито път, нито пътека. Връщам се към овчарките. Краката ми са вече подгизнали от дъжда, нямам сили да тръгна обратно без почивка, огнище и топъл чай.
За мой късмет, стопанинът на овчарките тъкмо се прибира.
- Ша минаваш ли – посреща ме с цигара в уста.
- Да – викам и приближавам. – Не видях мечките, горе в ограждението – започвам разговор, като приближавам.
- Няма ги. Ние ги гледахме преди, с наши пари, но няма вече. Хората идват, ахкат и нищо не оставят. Училища, детски градини, водят деца и нищо. Ние с какво да ги храним?
Човекът гледа подозрително, изпод вежди.
- Ами има ли къде да пия един чай?
- Няма. Питай жената да ти отвори хоремага, ако я намериш.
Продължавам надолу. След няколко завоя пътят пресича реката и аз отново използвам гегата, за да премина водата по стърчащите камъни. Pак ме посреща злобният лай на овчарки. Този път са само две. Въпреки това се връщам назад и по междинна пътека слизам до реката. Преминавам по стар дървен мост. В процепите между изгнилите греди се виждат талазите на водата и неволно ме осенява мисълта – „какво ще се случи, ако някоя от тях поддаде?”
Изкачвам склона от отсрещната страна, където отново ме посреща лай на овчарки. Този път, преодолявам страха си и продължавам. Кучетата се оттеглят с бесовско ръмжене. Спирам на центъра. От едната ми страна се виждат няколко паметника. Доближавам. Първият мемориал е посветен на Яне Сандански и се състои от три плочи. Най-горната е по случай рождението на войводата, чието родно място се оказва село Влахи. Средната е най-известният цитат на предводителя – „Да живееш значи да се бориш – робът за свободата, а свободният за съвършенството”. Най-долната описва събитията по отвличането на Мис Стоун и нейното укритие в една от къщите, на триста метра от центъра. Вторият мемориал е посветен на загиналите по време на кресненско-разложкото въстание и балканските войни. Надписите по камъка завършват със стихотворението на Вазов за въстанието:
„Македония въстана
Стреснете се в тоз мрачен миг,
трепнете вси от грижа,
издайте стон, издайте вик:
че Македония въздиша:
стиснете вашето сърце
и чуйте що ви казва;
тирана с кървави ръце
днес Македония наказва!
Отдайте залъка си ваш,
а грабайте секира:
от враг, от студ народа наш
в Македония умира!
Напред! Напред! Зове не чест
да не останем задни,
пропаднали сме, ако днес
там Македония пропадне!
Кръвта из нашите гърди
не е съвсем изляна!
Народе, цял стани! Иди!
Че Македония въстана.”
Сградата срещу мемориалните плочи е срутена, но фасадата ѝ все още стои. Върху нея е поставена плоча за освобождението на селото от комунистическа чета.
Тръгвам да обикалям по единствената улица. Подминавам няколко порутени къщички и няколко добре поддържани. Навсякъде ме следва лаят от овчарките. Пред една нова сграда дори се натъквам на овчарка майка, с няколко кученца. Веднага пристъпям назад, защото зная, че няма спасение от гнева на куче родител.
Като се връщам на центъра, забелязвам прекрасната сграда на училището, която е обновена с усилията на десетки доброволци. Иска ми се това да е направено с училищата по всички български села. Встрани забелязвам няколко дървени информационни табели. На първата се виждат стъпките на различни животни, издялани от дърво. Ако се повдигнат, отдолу се показва снимка на животното и кратко описание. На втората табела са снимани местни растения и дървета. Табелите са вече избелели. Личи, че не се поддържат. Мисля си – „колко сме силни ние българите да направим нещо, но колко сме слаби да го поддържаме във времето”.
Връщам се назад през дървения мост. Качвам се към кошарата на изхода за Ощава. Пак съм заобиколен от пет-шест овчарки. Този път на помощ ми се притича синът на човека, с когото разговарях преди малко. От него разбирам, че мечките са заминали за Италия, но вълците са все още тук.
- Много са срамежливи обаче – обяснява ми момчето.
- Водопадът близо ли е?
- Да, тръгваш надолу по реката и след петнайсетина минути ще излезеш.
В очите му се вижда доброжелателност и надежда. Все още я няма подозрителността на баща му. В коя ли от двете посоки ще поеме?
Тръгвам обратно за Ощава – мокър и неотпочинал, изпратен от прословутото българско гостоприемство на селото дало на България Яне Сандански, кресненско-разложкото въстание, аферата Мис Стоун. Минавам покрай ограждението на срамежливите вълци, но така и не успявам да ги зърна.
Този път поемам по пътя, който трябва да върви направо, без да се отбива през минералната баня. Отново сверявам картата с компаса, а скоро на помощ ми се притича и информационна табела. Тръгвам нагоре по склона и скоро пред мен се издига пушек. Като стигам до източника, виждам десетина жени скупчени около огън под пътя. Още толкова мъже са напалили друг огън над пътя. Повечето мъже са свалили вълнените си чорапи и ги сушат на пламъците. Иска ми се и на мен да поседна, но нямам време.
- Откъде сте? – питам жените.
- Белица – отговарят ми те. Сега шарените им забрадки идват съвсем на място.
- Накъде е Ощава? – обръщам се към мъжете.
- Ей там – от другата страна на билото сочат те.
Не събирам смелост да попитам какво ги води насам, само предполагам, че може да е свързано с изсичането на изгорялата борова гора.
Като изкачвам върха, коларският път, по който вървя, излиза на т-образно кръстовище. Поемам наляво и скоро в далечината се показват първите къщи на Ощава. Обнадежден, забързвам крачка, само да установя с разочарование, че пътят завива в противоположна посока. Отбивам се по странична пътечка и слизам до малка река, сега придошла от зимните валежи. Благодарение на тоягата и на няколко стърчащи камъка, успявам да пресека, изподран от надвисналите над водата драки. Продължавам нагоре, но пътечката лъкатуши, без да ме приближава до селото. Вече е около три. Имам два часа да намеря пътя преди да се стъмни. Картата и компаса помагат, но не достатъчно. Продължавам да се лутам по пътеките на говедата преди отново да зърна къщите на Ощава, този път много по-близо.
Примирам от глад. Когато влизам в селото спирам пред една дива ябълка и откъсвам няколко от киселите ѝ плодове, които сега ми се струват, като райски ябълки. На следващия завой забелязвам мокри орехи по земята. Коленича против волята си, разбивам черупките им с премръзнали ръце и бутам песъчливите ядки в устата си. Мм, толкова е вкусно, че задаващите се по пътя бикове и диви коне, въобще не ме плашат.