автор: pavlinag

Днес слязох във ада
да взема Душата си.
Бях я забравила вече.

Посрещна ме Дяволът –
все тъй противно,
дебело и потно човече.

Преметна през рамо
косата си мазна
в червената тога се спъна.

“Нне може” – ми каза -
“Душата омразна
На горната Зèмя да върна!”

“Защо?” – го попитах -
“Нали ти послужи?
Нали беше много прилежна?”

“Не може, защото
тя още е нужна
на моето Царско Светейшество!”

“Но тя е дрогирана!
Виж – полужива.
Не мърда дори и със поглед!

А горе за нея
една самодива
накарaх да пее литоги!”

Ако я забравя,
без нея не мога
отново света да обикна.

Най-страшно обаче
ще бъде без нея
да взема дори и да свикна.

А мисля, че горе
оставих да чака
най-чудния мъж на Земята!

За него ми трябва,
дори полужива,
да върна обратно душата!