автор: ma_gi

Сама съм.
И самодостатъчна.
От тук нататък – стари роли.
А с мене
няколко приятели,
семейство,
куче
и Неволята.

И отрезвяващо разсъмване,
когато сънищата
плачат
и избледняват
като спомени.
И тъжно си отива тъмното.
А времето
по мен се рони

като трохи
и слепи мигове,
които сутрините четкат.
И после
грохналите стихове
душата ми натикват в клетката

на драми
и полуилюзии
за мен,
за теб
и за началото…
И за обърната буза,
която предвещава края.

Пиянство е,
но дишам вятъра
в изчезваща без теб вселена.
А някъде,
самодостатъчно,
умира бъдещо спасение.