автор: Heel

На долния етаж нещо изтряска. Деница се стресна и се надигна на лакти. Очите й се ококориха и сякаш потъмняха от тревога. Пресегна се и изключи радиото. Ослуша се. По това време в къщата не трябваше да има друг човек, освен нея. Възможни ли бе да е влязъл крадец?

Тя потрепери и се отпусна на леглото. Идеше й да се завие презглава. Отново се чу шум – изглежда някой ровеше из шкафовете и изсипваше съдържанието им на пода.
Деница имаше чувството, че сърцето й ще разбие ребрата и ще изскочи навън. Зави й се свят от напрежение. В този момент се сети, че може да извика полиция. Взе самсунга, но се поколеба. Онзи можеше да чуе гласа й. Дали не бе по-добре да изчака? Остави телефона внимателно на шкафчето, до купчината книги.
Малко по-късно по стълбището затрополяха тежки стъпки. Крадецът, ако това наистина бе крадец, се качваше на втория етаж. Младата жена изскимтя и прехапа устни, лицето й се бе зачервило. Лежеше, забила поглед в тавана.
Вратата се отвори с остро изскърцване и на прага застана непознат мъж. Беше едър, набит, с бръсната глава. Лицето му бе грубо, с като издялани с тесла черти. Грозен, криволичещ белег минаваше през лявата му буза. Виждайки Деница, той се нацупи и присви гневно очи. Каза:
– Ха така! Ти какво правиш тук?
Деница си пое дълбоко въздух и отвърна:
– Лежа си.
– Казаха ми, че къщата е празна! Мамка му , как се насадих!
– А вие… какво правите тук?
– Как какво? Обирам всичко ценно. Това ми е работата.
– Тук няма много ценни неща. Малко пари в брой, малко накити. Ще ви кажа кое къде е, няма проблеми.
– Добро момиче. Нали не си звъняла в полицията? – Той взе телефона и прегледа изходящите обаждания. – Не си, хубаво. – Прибра го в джоба си. – Друг телефон имаш ли?
– Не.
– Ако ме лъжеш, ще ти откъсна хубавата главица, да знаеш.
– Нямам, заклевам се!
– Ти защо лежиш? Да не си болна?
– Ами да… краката ми са счупени.
– Ха. – Той дръпна рязко завивките, за да види какво има отдолу. Имаше дребно момиче с гипсирани до слабините крака, които бяха леко присвити в коленете и от които се виждаха само пръстите. Единствените й „одежди“ бяха бежов потник и бял памперс. – Лоша работа. Ти какво, насираш ли се?
– Не, не… това е… за всеки случай.
– Разбирам. Кой се грижи за теб?
– Една възрастна жена идва сутрин и вечер.
– Кога ще дойде?
– След около три часа.
– Значи имам време. А сега казвай къде са ценностите!
Деница се страхуваше за живота си, затова не направи опит да хитрува. Мъжът я изслуша внимателно и излезе да обира. Свърши си работата за петнайсетина минути. Когато се качи отново горе, каза:
– Какво да те правя сега, девойче?
– О, моля ви, аз ще си трая, няма да се обаждам в полицията.
– Но твоята гледачка ще види, че е тършувано.
– Добре, тогава ще кажа, че крадецът е бил с маска. Нищо не съм видяла.
– Лицето ми е доста разпознаваемо. Ти ще ме накиснеш, знам аз. После отново ще ме тикнат в затвора. Не искам в затвора. Петнайсет години съм гнил там.
– Обещавам, няма да ви издам. Аз държа на думата си.
– Хм. Как се казваш?
– Деница.
– Е, Дени, какво ще кажеш да се позабавляваме?
– Ох, недейте, моля ви! – Кълна се…
– Млъквай!
– Моля ви, не ме наранявайте!
– Няма страшно, ще бъда много внимателен. Ти трябва само да се отпуснеш, за да не те боли. – Той дръпна ластика на памперса и хвърли едно око на старателно обръснатите интимни части на Деница. – Сладурана! Тези гащички ще ги махнем, ей сегичка ще ги клъцна с ножа.
Деница присви ръцете си към гърдите и заплака.
– Е, стига де, мразя ревливи жени! – Дланта на крадеца се плъзна по корема й, а после отдолу под потника, към гърдите. Грубите пръсти погалиха зърната й. – Господи, от десет години не съм бил с жена! Направо се чудя как съм издържал. А ти си доста хубавичка, нищо, че не си в топ форма в момента.
Уплашена до смърт, Деница дишаше на пресекулки.
– Е, не съм чак толкова отвратителен! Престани да плачеш! Изнервяш ме!
Той подхвана гипсираните й крака и ги разкрачи, за да може да се намести между тях. Плъзна ръце по грубата бяла материя, сякаш искаше да се наслади на извивките на мускулите отдолу. Погъделичка стърчащите от превръзката на левия крак пръсти, при което Деница се засмя нервно, през сълзи.
– Ще те гъделичкам, докато не престанеш да ревеш, да знаеш. Ама какво толкова, ще използвам презерватив, за да не ме хванат ченгетата по спермата.
– Аз…аз…
– Какво?
– Пожалете ме! Моля ви! Нищо лошо не съм ви направила! Толкова беди ми се струпаха на главата… Сигурно и с вас са се отнасяли несправедливо. Трябва да разберете!
Мъжът сведе замислено глава. Изпръхтя и с рязко движение покри Деница със завивката.
– Толкова си безпомощна, че чак ми стана жал. Добре де, няма да те насилвам. Вече имам пари, мога да си позволя проститутка.
Деница престана да рони сълзи и се усмихна плахо. Трудно й бе да повярва, че се е отървала.
– Така те искам. Като се усмихнеш, си много хубава. Ей сега взимам торбата и си заминавам. Между другото ти как пострада?
– Едно улично коте се бе качило на високо дърво и не можеше да слезе. Трябваше да му помогна. Толкова жално мяучеше. Аз по принцип съм добра в катеренето, но стъпих на изсъхнал клон и… Котето също падна, но на него нищо му нямаше.
– Ти наистина си добро момиче – изсумтя крадецът. – Обаче… трябва да се отърва от теб. Ще се справя, да, знам, че ще се справя. Не искам в затвора, не искам, разбери!
– Няма да ви издам, обещавам. В никакъв случай не бих…
Той я сграбчи за шията и започна да стиска. Деница се облещи. Бе червена като домат, не й стигаше въздух. Когато очите й започнаха да гаснат, мъжът отпусна желязната си хватка.
– Провалих се. Не мога да го направя, просто не мога. Тя е толкова…
Той се отдръпна от съдиращата се от кашлица Деница и се изниза.
На Деница й трябваше доста време да се освести. Полагайки огромни усилия, се премести на пода и запълзя към скрина, където, на скришно място, бе прибран другият й телефон. Обади се в полицията и разказа за кражбата. Не забрави да спомене, че не може да слезе да отключи, защото е със счупени крака.
Малко по-късно дойде патрулка. Полицаите успяха по някакъв начин да отворят входната врата.
Докато Деница надълго и нашироко разказваше за ужасната случка и описваше физиономията на крадеца, стана ясно, че торбата с ценните вещи е в една от стаите. Незнайно защо крадецът не бе отнесъл плячката.
На другия ден в полицията бе подаден сигнал за самоубил се мъж – бил едър, с грозен белег на лявата буза.