автор: fantaziq

Присвих очи за да те видя –
мираж ли беше или сън,
но в роклята на самодива
затичах се към теб навън.

Мъглата беше толкоз плътна –
с нож да я режеш на парче,
но твоят огън ме омая
и сгря студените ръце.

Вървях по заскрежени преспи.
В нозете ми внезапен студ
се сви. Но в погледът човешки
те разпознах. И ти си тук –

пред мен – и виждам те забързан –
летиш към мен във облак бял.
Дърветата от студ настръхват
в снежеца – кротко навалял.

Очите ти – огнище жарко -
преследват ме и във нощта
и спираме със теб за малко
до заскрежената ела.

Върви със мен! Домът е близо.
И огън си стъкмих сама.
Премръзнал си, а в мен е сиво,
но влез – да вкусиш топлина!

Сърцето ми е натежало,
а в тебе огънят гори.
Ела! И с теб ще станем цяло!
Ще се затоплим до зори…

А после – всеки сам по пътя…
Ще те изпратя заранта.
Затоплената ни постеля
ще бди до входната врата.

Ако решиш да се завърнеш,
не чукай! Просто влизай сам!
Тук не е многолюдна църква,
а нашият любовен храм.