автор: ruan

Двете червени топченца
като планетки,
потреперващи на ушичките ѝ –
винаги готови да изслушат всеки.
Шапчицата ѝ
хвърля сенчица над очичките.
Ръчичките ѝ,
които приготвят манджички
и подаряват подаръчета.
Думичките - винаги ще погалят някого.

Беше ѝ ги дал онази зима
онзи малък послушен мъж
удобно сгъваем
като преносима къщичка.
Беше ѝ казал:
“Не съм ги търсил специално,
Те сами ме намериха.”
Беше ги увил в салфетчица –
колко непретенциозно, симпатично, увлекателно.
„Хайде да се обичкаме” ѝ бе казал също.
„Искам да ми направи бебенце” си бе помислила.
После се оказа,
че и мечтите са му мечтички,
и обещанията обещанийца,
и сбогуването толкова мъничко,
че почти нищо не се видя от него,
защото нищо не каза.
А тя си остана насаме
И с двете -
със своята и с неговата
обичка.