автор: yotovava

Притисни се в мойте обятия,
отложи неизбежното сбогом.
Щом казваш, че пълня душата ти,
нека бъде задълго и много.

Че, отчаян, признай, си ме търсил
и за миг остави да погледам
как заравяш в косите ми пръсти
и потъваш у мен – до последно!

Да те чувам как дишаш на глътки
и топиш се – свещица сред мрака.
Нека чезнe в очите ти пътят,
който върна те тук неочакван.

– Остани! – ли ме молиш безсънен,
до кандилцето с пламъче зрачно?
Не потегляй, когато се съмне.
Научи ме от обич да плача.