автор: felisia

Той е странно момче, но с тъга на мъдрец във очите си
и върви под липите с дрехи по-бели от одежди на ангел
и са три пъти по-бели и чисти мечтите му,
но ръцете му често са черни от работа.
Той изпълва с душа небесата беззвездни
дълго време стои мълчаливо на пейка във парка
сложил в длани лицето си, той отсъства от себе си
и тогава безумно красиви балади се раждат.
Той не чувства страха и катери високи дървета,
за да върне в гнездото врабчето злочесто,
отлетяло без време от прегръдката топла
на своята майчица, която го вика безпомощно клетата.
Той върви през тревите и събира роса със нозете си
стъпва леко, сякаш не е от плът, а е толкова земен
даже нищо и никакво бръмбарче да види по гръб
го обръща и всеки по пътя отново поема.
Той е изгрева ален и е финия пурпур на залеза
той е тихата сила на всяка прегръдка,
той е пламък от който пожари се раждат
той е моята болка и моята тръпка...