автор: dtraikov

Вечерта беше спуснала
своята звездна завеса
и в най-тъмната й фаза
лудите излязоха навън...
Объркани в представите
за правилно и грешно
те прескачаха границите
на собствените си съвести.
Объркани бяха и моите представи.
Затова излязох! Отново! И тази вечер!
В търсене на отговори от сърцето -
за мен и теб. За грешките ни.
За мен, за грешките ми..
Наметнат с алкохолно одеяло
от малцова роса
.. и моля те
не ме питай: "Колко то тежи?"..
обикалях познатият ми парк
от вечери предишни,
докато над моето днес
летеше лек цигарен облак,
събрал въздишките
от миналите нощи..
Беше зима! Заваля сняг!
И така, както пред мен умираха
току що падналите от небето
бели кристали на меката градушка,
запитах се,
някога усещала ли си как човек умира
целувайки
топлите ти
нежни
устни,
готов да се прероди отново върху тях
разпотен
във формата на нов живот .. ?
Преглъщала ли си любовта на
капката
създадена от общия ви миг?
Вече не си говорим
а ти така и не ми сподели...

Вечерта е спуснала
своята звездна завеса
и в най-тъмната й фаза
заваля нежен сняг за ...