автор: yotovava

Щом залезът – тафта от злато,
разстели меките си дипли,
и листопадното богатство
въздигнат есенните вихри,
и щом къртичинки поникнат,
ухае ли на пръст и зима,
и мъх, от северняка милнат,
със шала си ръждив закима,
а таралежите на топло
прегърнат дъхавите круши,
и тръгне по земята Господ
със вид на старец омърлушен,
и стъпките му се препълнят
от кал, суграшица и шума,
и кос сред храстите безмълвни
последния рефрен издума,
разпаднал се на тъжни ноти,
които тропат по листата,
и нотописват без охота
плача на бръснещия вятър,
залостя ли душа на тъмно
в дълбоката безкрайна вечер,
от мен тогава ти си тръгнал
и няма да се върнеш вече.
Обичах силно и не помня,
кога настъпи мрачна есен.
Дъждът пристигна многословен
и си отиде безсловесен.