автор: yotovava

Наивно още вярвам в чудеса
и съм в очакване да ми се случат.
Безкрила литнала бих – начаса
към остров в океана – непроучен.

Броила бих звезди и тишина,
застинала безмълвно върху хълма
в хамака на еленова луна –
дордето във очите ми разсъмне.

Щом дойде времето да съм добра,
да се смиря и да простя за всичко,
навярно ще приема за игра
и болката, и хапещите срички.

Ще мога да обикна – за из път,
дори и този, който ме е мразил.
Защото подир неговата смърт
край мен ще става все по-празно.

Обичам на надеждата гласа.
Животът ми без нея ще е скучен.
Така живея – вярвам в чудеса.
И всеки ден дано да ми се случват.