автор: yotovava

Бездънна есенна гора.
Мъглата сякаш е замряла
след дълга шеметна игра.
Брезите плачат на раздяла.

И безтегловни като сън,
ожарени, едва потрепват
листата, бризнатият мъх
в издраните до кръв тепета.

И ние двамата мълчим.
А имах много да разкажа.
Но думите са, казват, дим.
И ние чезнем във пейзажа.

О, искам да останем тук –
сред шумата на дъб и кестен,
и да жужи едничък звук –
на зряла, прегоряла есен,

на плод и цвят, на тишина,
в която да потънем двама.
Бях най-блажената жена,
притихнала до твойто рамо.