от куршум излят в сребърна стая
криволичи плътта към сифона
в щипка пръст и душата към рая
се събличат домът и основата
всяко копче от риза на мъка човешка
закопняла за обич изваяна
разкопчава езика на нашите грешки
тъмен смях и парче покаяние
няма отговори тегнат въпроси
свиват в топче човешкия глас
там по пътя където нозете са боси
и яката от мъдрост ни стяга
отеснява светът точно към края
корозират отново доспехите
но сърцето във обредност тихо сияе
преродени в лъчи оцеляваме